Да открием себе си, да развием потенциала си. Как?

В последните години много се говори за развитие на таланти и разкриване на потенциала. Срещам и хора, които искат да открият себе си. Срещам и други, които твърдят, че познават себе си. Аз винаги съм била от вторите и много се чудех на първите. Но какво е това, което не познаваме и остава в сянка вътре в нас, това, което не го виждаме, а то ни прави номера при комуникацията ни с хората, а оттам – пречи ни да видим и покажем истинската си същност, да разгърнем потенциала си и талантите си?

Много хора се опитват да разграничат миналото от настоящето като отсичат „миналото е минало и то не може да се върне. Сега е друго.“ – Да, така е. Обаче... как сте станали такива, каквито сте сега? Как сте се изградили като личности? Кога е началото на това? Има ли край? Не сте станали личности изведнъж, предполагам? Кой ви е помогнал да се формирате като такива? Когато се роди едно дете, в началото е свързано най-вече с майка си.

Първата информация за себе си и за света получава от майка си. То се идентифицира с нея, защото още не знае кое е и какво е. Ако тя е любяща и откликва на нуждите му, то ще расте с усещането, че е ценно, обичано, че заслужава да бъде на този свят и че то самото носи радост на другите. Ще гради здравословна представа за себе си.

И обратно, ако тя е нервна, демонстрира досада, ако не откликва на нуждите му, ако не го гушка достатъчно, то започва да гради негативна представа за себе си и света. Това вярване се вкоренява много дълбоко в подсъзнанието. То става като част от него и възприятията „такъв е светът и такъв съм аз“.

Постепенно в процеса на израстване се включват бащата, бабата, дядото, учителите, после и приятелите и всички те предават своето отношение и представа за света, за взаимоотношенията, за хората, парите, материалното, любовта и т. н., предават своите вярвания, а децата ги приемат едно към едно. И добавят нови вярвания за себе си и света, но понеже мозъкът има свойството да търси доказателства за това, в което вярва, то новите вярвания обичайно са в подкрепа на старите и започва една спирала от натрупване на вярвания във вече заложената позитивна или негативна посока.

Т. е. ние учим за света и себе си чрез другите докато сме деца и това формира нашия мироглед. В този период се създава нашата „сянка“ и „мъгла“ като отражение на това какво е отношението на другите към нас и света. А реално, те пък носят отношението си и представата си от тяхната сянка. Е, тогава можем ли да кажем, че познаваме себе си? И така, ако майката или бащата са твърде критични и саркастични, детето също става такова. За да се подсили този ефект, ако учителите в училище са твърде изискващи и критични, може да се получи допълнително смазване на психиката на детето. В допълнение то ще носи и болката от това, че най-близките му хора, а после и останалите, са го наранявали. То губи вяра в близките и в хората като цяло. Трупа нови негативни вярвания.

В живота му на възрастен неговите реакции започват да стават защитни. И какво се получава – този човек хем търси близост, хем не може да я създаде, хем търси израстване в кариерата, хем не се получава, защото се включва защитата във всеки един момент, в който подсъзнанието се почувства застрашено. Но най-често тази заплаха е илюзорна. Дори и хората срещу нас да са добронамерени, ако ние вярваме, че хората са заплаха, ще извадим защитите и познайте какъв е крайният резултат...

Така подсъзнателните ни вярвания и страхове се оказват нашата „сянка“, която задвижва реакциите и поведението ни и хвърля „мъгла“ около нас, която не ни позволява да видим себе си, истинската си същност и да я покажем на хората. Така нашият потенциал остава неразвит. Представете си, ако „опознаем сянката си и разчистим мъглата“, какъв принос бихме дали на следващите поколения. А колко по-добър би бил животът ни на нас самите?! Как се проявява нашата „сянка“ в действителността? – нервност, сприхавост, тревожност, невъзможност за близост, „блокиране“ пред висшестоящи хора или арогантност, „блокиране“, когато трябва да се запознаем с нови хора или ако трябва да говорим пред публика, саркастично отношение, особено към близки, страх от лоша оценка от другите, търсене на одобрение от хората, неувереност и т. н.

В такъв случай можем ли да кажем, че даден човек е такъв и това е неговата същност? Според мен, не. Това е неговия „пашкул“, в който се е скрил. Затова в зряла възраст това, което можем да направим за себе си, е да изследваме сянката си и да оставим в миналото вярванията, страховете и реакциите, които не ни вършат работа, за да можем да развием истинската си същност и да се радваме на живота, професионалното си развитие, на партньорите и децата си от сърце и душа. Това е, което направих аз за себе си и съм безкрайно доволна от тази си смелост да надникна вътре в мен и да изследвам моята „сянка“.

Вече 4 години го правя и като коуч за моите клиенти, и съм истински щастлива, че намерих професионалния коучинг като решение за мен, а после и като любима професия. Потенциалът, радостта и щастието са вътре в нас, трябва само да им дадем достъп и свобода да се развият!

Автор: Ивет Павлова, професионален НЛП Бизнес коуч, АСС коуч, член на ICF България, с дългогодишен опит в разрастването на бизнес и ефективност във компании. Привърженик на балансирания начин на живот като част от успеха. www.ivetpavlova.com