Форуми - Би ли... 2

Не. Но няма от къде да съм сигурен, нали? Защото ще съм пиян. :lol:
И всеки категоричен отговор, ще е без покритие. :lol:
Знаеш ли, човек трябва да се изправя срещу страховете си. И така- сам избира времето и мястото, където да го направи. Защото в противен случай, могат да го сварят неподготвен- тогава, когато най- малко ги очаква.
А бягството... не винаги решава проблема. Сещам се- за кадрите от един филм... "Бягай, Форест, бягай..."
Аз също имам акрофобия (страх от високото). И то не е точно страх. Нещо много по- дълбоко е. Първично. Неконтролируемо.
И знаеш ли, какво направих? Преди много години, цяло лято събирах пари. И отидох на курс по начална алпийска подготовка.
Вярвай ми... толкова страх не бях брал през живота си. А инструкторът ми, беше пич. И подходи с много разбиране. Особено, на последното изкачване. :lol: Аз бях напълно блокирал. Повтарях само... "Не мога. Това не мога да го изкача."
Е, той ме остави последен. И когато другите минаха, той дойде при мен, и ми каза, че ако не тръгна, няма да ме допусне до изпита- на следващия ден.
Сто метрова шибана стена. Един осем етажен блок е двадесет и четири.
Тръгнах. Катерехме в алпийска свръзка (Двама души- в двата края на въжето. Единият води, другият го осигурява.) Накара ме- аз, да водя. Той ме насочваше от долу. По едно време усетих, че ме прекарва по друг маршрут. Различен от този, по който минаха останалите. И много по- труден. Разбрах го, когато излязох на една камбана. И трябва да премина. А под мен... Петдесет метра...нищо. Въздух.
Не беше катерене. Беше драпане.
А когато най- накрая стигнахме горе... Го питах.
"Защо ме прекара от там? Защо реши- точно на мен, да ми *беш майката?"
"Защото знаех, че можеш"
"Искам да ми кажеш честно. Ако не бях тръгнал, щеше ли да ме допуснеш до изпита?" (А изпитът се провежда на една малка, много лесна скаличка.)
"Не."
И, тогава... там... му стиснах ръката- на тоя човек.
Знаеш ли... и пак там, на онзи курс... се влюбих. В планината. Истинската планина. Не... горите, полянките...
Планината. Мястото, където облаците, за другите, са просто мъгла- за теб. Сурово място. Място, лишено от живот. Лишено от милост. Лишено от Бог.
И в тази земя... няма място за хора. Има място- само за човеци.
Небето ни е границата.
И знаеш ли, днес... редовно съм на изкуствената стена. А понякога... съм там. Над облаците.
И още ме е страх. Но вече знам... Аз мога.

Ако по някое време видиш... че животът ти е пълен провал... И ако няма какво повече да губиш...
Би ли имал/а смелостта- да зарежеш всичко (сигурността си, най- вече), и да започнеш от начало. Дори, от нулата.Но... на чисто?