Изпращам думите си в бездната...Мълчиш...
Изглежда, че самичка си говоря...
Какво сърце! От лед по-твърдо...Спиш...
Намрази ме...Не мога с теб да споря.
Накъсани , объркани мечти,
фрагменти от живота ми слепени...
От тъмното ме гледат две очи,
и толкова са тежки и студени.
Дори да се завърнеш, ще боли.
Ти искаш над душата ми да властваш,
да ме дресираш и опитомиш, нали?
Но за какво съм ти сломена и безгласна?
Красива съм единствено така,
когато съм капризно, горско цвете,
когато се разтварям без лъжа
и в тъмното като звездичка светя.
Сломиш ли ме, ще прецъфтя за миг,
листенцата ми нежни ще окапят.
Ще бъда грозна,гордият ми лик
ще се криви от болка, ще се стапят
една след друга скършени мечти-
куп мъртва шума. Ще мухлясват в мене.
Обичай ме такава! Разбери-
не ме променяй, дявол да го вземе!
Геолина Стефанова
__________________
И бронята си ще сваля. Тежи ми.
Какво че рани-рози ще цъфтят
по бледата ми кожа. Помогни ми.
Пусни ме днес на риск във своя свят.
|