[vino]

Плача от радост. От кога и аз търся форум. Ето ме и мен. На 30. И съм рекордьор. Страдам от булимия с пристъпи на анорексия от 15 години. И всеки понеделник заочвам отначало. Но началото не идва.....вече 15 години. Бях отлична ученичка, но 67 кг за 164 см. Господи. Отсланах с глад. До 42- ето я анорексията. Но нея я преодолях, за да дойде булимията. Ядене, повръщане, ядене. По 30 пъти на ден. Сега поддържам 50 кг. Станах студентка-отлична, първите три години. Не завърших-защо ли. Защото и парите за квартирата отиваха за храна. Крадях пари, за да си купя храна. Аз дето винаги спестявах сега харчех всичко, за да се наям. Никой не ме разбра. Лъжех, не ходех на лекции. И .... Е, да омъжих се и родих дете. Казах си, всичко ще се промени. Не. Продължавам да повръщам, а 6 годишната ми вече дъщеря-пита защо. Зъби ли? Коса ли? Да имам страхотни зъби-само, че коронки. Не мога да отида с колеги на обяд, нали после ще трява да повръщам. Господи, вие го знаете целия този ад. Но 15 години.....А и както винаги никой не ме разбра. Хабела храната. Нека си помогнем....Моля ви.
И нещо за четене
:::::::::::::::
Знаеш ли колко боли.
Едва ли.
Бодра и мила
Усмихната.
Докато не ме покани.
В ресторанта на ъгъла. Най-хубавият. Дето хубаво хранят.
Доскоро с радост ходех.
Доскоро....
Идвам, няма да ти откажа.
Харесвам те. Знаеш.
Харесвам и...
Пържолата, супата, палачинката... така ухаят.
Ям. Не спирам.
Нали съм 50 килограмова.
Но боли. Ти не знеш
След малко ще си замина.
Уж бързам. Виж, търсят ме и сама се набирам.
Ех, тези срещи неканени.
Ставам, нямам никакво време....
Не бягам от теб, а ти в това убеден си.
Пържолата, супата, палачинката
тази храна, дето ме тъпчеш, за да ти се харесам
Бързам, за да ги пратя отново в чинията,
но на тоалетната.
Нали ме харесваш, в тези гадни 50 кг.
Не би ме разбрал и да ти го кажа.
Булимия- такова животно
такава болест за теб няма.

[vino]

казах си днес няма да го правя..........но не вече пет пъти от сутринта. господи, докога

[Minna]

Zdravei Theodora 0525 ) i vsi4ki vie mili momi4eta............. snoshti cqla ve4er si misleh za vas, za tova kolko normalni sme na prav pogled vsi4ki, kolko iskame da giveem a ne go pravim i vaprosat e ZASHTO ?? Zashto tova si povtarqm ot 18 godishna....moge bi sme prekaleno 4uvstvitelni i se nakazvame ...neznam..... speshno trqbva da izlezna...a i zaminavam za nqkolko dni i neznam dali shte imam net...no shte vi otgovorq na vsi4ki vaprosi...........celuvki

[lila]

нещо ....чувството на вина....не ме оставя на мира...момичета,справих се за 3-4 дни,после ...... отново .... нз как да посрещна проблемите като нормален и разумен човек. нз защо това е единствения ми начин.
толкова много лъжа,изключвам телефона , лъжите - защо не идвам на среща, лъжите - защо умирам за сън, лъжите- защо си тъжна, лъжи..... не, не, не съм плакала. и лъжа- добре съм, подкрепям някого, а помощ всъщност е нужна на мен. лъжа ли ? измисленият ми свят, счупвам, събирам , живея и хиляди пъти ....... умирам.
не знам. сама ли съм защото съм сама или защото тук е тя-булимията?не знам. как се будя, как говоря, как продължавам, минавам по улицата ... умислена, пазя се от погледи. дългата ми вързана опашка. тихите очи. сянка.
обаче се будя ... още ... мечтая дори... уча се да .... да живея .... отново ...
бягство, там е ужасът, утеха, там е болката, сянката, там съм и аз. ОТНОВО

[6te_sum_silna]

Гостенка
Отново съм сама, но усещам познато чуждо присъствие. Ставам бавно от леглото. Чувам как сърцето ми бие забързано и непокорно руши моята крепост– тишината. Опитвам се да се изправя...ушите ми пищят, тялото ми пулсира. Трепереща от болка протягам ръка напред, търся невидима опора в празното пространство пред мен. Много бавно в мен се надига Страхът. Това до болка познато чувство....Тя отново е тук.
Страхът прераства в паника . Този път обаче ще се боря до край. Ще се съпротивлявам със сетни сили. Ще се вкопча в единственото, което ми е останало- инстинктът за самосъхранение. Няма да и позволя да се доближи до мен и да ме докосне с мъртвешките си ръце. И все пак треперя...От студ? Но и от ужас. Молитвата е замръзнала на вкочанените ми устни. Дали това ще е поредният безсмислен опит да се освободя? Ето, че Тя отново надделява. Чувствам, че вече е съвсем близо до мен, усещам успокояващата и топлина, измамната и ласка. Тя отново е при мен, още по-могъща, още по-обсебваща. Без да усетя падам на колене и с последни сили опитвам да се боря. Веригите, с които ме е оковала, обаче са по-здрави....защото ги влача от цяла вечност.
И ето, като в сън извървявам познатия маршрут. Тя ме води за ръка и ми шепти, че всичко ще е наред. Нито за миг не и вярвам. В съзнанието ми изплува споменът за първата ни среща, когато ме завари ридаеща, успокои ме и ми предложи света. Колко бях наивна!...Никога няма да забравя как ме измами, как ме тласна на стъпка по-близо до ръба на пропастта. Вместо да изцери болката ми, като звяр лакомо се нахвърли върху нея и се възроди по-силна и по-сигурна в успеха си. Призрачната и красота ме заслепи, притъпи ми сетивата, отне ми разума. Едва по-късно съзрях изтинската и същност...На света няма по-уродно същество от нея! По-ужасяващо, по-зловещо, по-отблъскващо.
Още помня...А и тя не ми позволява да забравя. Всеки пък, когато се върне, споменът за тази наша първа среща нахлува отново в главата ми, още по-ярък от преди.
Но ето....виждам вратата пред себе си. В транс протягам трескаво ръка напред и влизам. В болното ми съзнание всичко трае само няколко мига, но всъщност е цяла вечност...След това тичам.... в паника навън....трябва да се освободя....
Напрежение, конвулсии, студ.
Празнота.
Строполявам се на пода, останала без сили. Моята чудовищна гостенка вече си тръгва...
Момичета, не издържах. 1 месец "почивка" и ето че пак го направих. Ще съм силна ли? Изглежда съм ужасно слаб човек.

[aivy27]

Здравейте момичета,
Радвам се, че форума го откриват все повече хора, които са болни от БУЛИМИЯ, от зависимостта от храната /не се радвам,че са болни от тази гадост, а че може би това ще е някаква първа голяма стъпка за взаимна помощ/ .Радвам се,че всеки споделя как,какво и защо прави,чувства,мисли ,които го обземат.
До тук от всичко разказано ми прави впечатление, че има булимици песимисти и оптимисти. За съжаление оптимистите, т.е. тези които все още имат някакъв дух, срещат се със хора,усмихват се, излизат, са много по-малко от песимистите.Според мене е така, защото оптимистите все още поддържат "слабото" телосложение и не ги е срам да се показват, да контактуват и все още не са започнали да не им стават дрехите от "слабия" период, да се затварят в себе си и да плачат от ужас, как ще реагира поредния познат, който ги спре на улицата и каже: "Божееее, ама ти за 2 месеца много си напълняла. Я се стегни и спри да ядеш сладко, карай само на салатки, още си младо момиче може ли така да се отпускаш, я се виж - а какво беше хубавко преди известно време,каква стройна фигурка разхождаше,недей така!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!"
Само вие момичета знаете, какво означават да чуеш такива думи и как ти се отразяват на болната психика. Как ти идва да се самоубиеш точно в този момент или да потънеш завинаги в земята от срам. Това е така, защото никой нормален човек не качва от раз просто ей така изведнъж 5,10,15,20кг нали? За да ги качи трябва да се скъса от ядене на баници,кексове,кифли,шокол� �ди и какви ли не висококалорични неща. А при нас истината е, че дори тъпченето да е само с картофи,банани,сирене, ябълки,цитруси,ориз - ставаш свиня и няма сваляне повече,защото не можеш да контролираш количеството на поетата храна.
За това булимиците, които горе-долу поддържат някакви социални /така да ги наречем/ контакти, са все още с готиното,слабото тяло,с желаните килограми,с които да поддържат духа, колкото и грубо да звучи. А булимиците, които се крият, бягат от хората, изпадат в ужасна депресия,самосъжаление, лъжат, не ходят на срещи, постоянно си търсят оправдания,държат се арогантно,агресивно, ходят като "ударени с парцал" по улиците, живеят в някакъв свой нереален свят и мисли - това са хората,които така да се каже "са изпуснали нишката". Това са хората, които вече рязко са преминали в наднормените килограми за отрицателно време и животът за тях вече е невъзможен.
За себе си стигнах до заключението, че докато не се отпуснеш да се храниш нормално - било то разделно, НВД, било то лечебен глад със захранване /но само под лекарско наблюдение/ или какви ли не други простотии има, докато не започнеш да възприемаш метаморфозите, които неминуемо ще настъпят в тялото, докато не преживееш първият месец на неориентирано тъпчене, подуване на стомаха, непрекъснато желание за повръщане, докато лека-полека не се ориентираш към храните с които тялото ти се чувства добре и не пълнееш, ДО ТОГАВА НИКОГА НЕ МОЖЕШ ДА СЕ ИЗЛЕКУВАШ!
Истината е, че ВСИЧКИ, АМА АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ булимици или анорексици преминали към булимия, щом решат да започнат хранене без повръщане, започват тъпченето и напълняват зверски.
Според мене това е първата стъпка,която всеки трябва да е готов да направи,ако иска да се излекува.Като за начало трябва да се научиш да харесваш тялото си.
АЗ НЕ МОГА!!!!!!!!!!!!!!!!!Въпреки,че се опитвам да ям,въпреки че вече съм с 10 килограма отгоре,тъпча се до побъркване.....................не мога да възприема тялото си с неговите промени.Не мога да възприема,че дънките 28 номер не ми стават въобще, че потниците S-размер вече са мираж и просто ей така си стоят в гардероба, не мога да възприема че ми стават дрехите на майка ми, която е на 49 години и е родила 2 деца.Не мога да се понасям, срам ме е да ходя по улицата, отбягвам всякакви контакти, не излизам никъде.НЕ СЕ ХАРЕСВАМ И НЕ СЕ ВЪЗПРИЕМАМ,НЕ СЕ ЧУВСТВАМ ЩАСТЛИВА С ТЕЗИ КИЛОГРАМИ!
Майка ми ми казва, за да ме успокои - "не са важни килограмите,важно е излъчването,чара,щастието,� �оето дъха от човека,ведростта,желанието за живот, това привлича хората, а не някакви си килограми"!
Е да, но как да й обясня че съм щастлива само когато съм слаба, че искам да живея само когато съм слаба, че съм спокойна само когато съм слаба, че се чувствам добре само когато съм слаба и че имам самочувствие само когато съм слаба???????!!!!!!!!!!!!!!!!
И другото много лошо нещо при булимиците,котито започнат хранене, т.е. отпускат се да се хранят - не можеш повече да си наложиш да гладуваш.Само тъпчеш нещо от сутрин до вечер.Става много трудно и невъзможно да спреш и да си наложиш отново онзи невероятен контрол над себе си - ДА НЕ ЯДЕШ!
ДОКАТО, НЕ СЕ ИЗЛЕКУВА ПЪРВО БОЛНАТА ПСИХИКА, БОЛНИЯ И НЕПРАВИЛЕН НАЧИН НА МИСЛЕНЕ, НЯМА ДА СЕ ПОСТИГНЕ НИЩО.
Не е нормално човек да го е страх от храната, да не може да контролира храната, да живее обсебен единствено и само от мисълта за храна и килограми!
А как се лекува това, незнам. Сеанси при уж най-добрата за България психиатърка, не ми помогнаха абсолютно с нищо. Тя не ми лекуваше мозъка, психиката, начина на мислене, тя искаше да ме лекува с храната, с моя най-голям враг.Благодарение на нея съм заформеното свинче в момента,което не може грам да се контролира вече.
Другото при булимиците много важно нещо е, че те се нуждаят от човек, който буквално да ги води за ръчичка и да е до тях 24 часа в денонощието и да казва хайде сега това направи,хайде сега там да отидем,хайде сега това да направим, защото те нямат вяра в себе си и незнаят и не могат нищо да направят сами.Това не е от слаба воля и от малоумие или от незнание или от .................,напротив булимиците са умни и много способни и надарени хора, просто болестта ги съсипва и погубва.Тя ги стъпква,отнема им всичко.

[aivy27]

Господи, изписах сто хиляди простотии, които са ви до болка познати.Нищо ново не ви казвам.Това е моят живот в момента, а предполагам и на повечето от вас.
Готова съм на всичко това да се промени.Какво ли не бих дала ,за да живея нормално и да се чувствам щастлива.Моля се всеки ден,някой да ме измъкне от тази гадост, но кой?Кой друг, освен аз самата?А истината е че не мога.Лечението било много бавно, с голяма воля и търпение.Дори и да се настроя на тази воля,търпение,не мога да се справя без някой да ми дава насоки като на малко дете.Някой който да ме стимулира с нещо.
Психиатърката беше права само в едно нещо - "Не може ТИ сама да нямаш стимул да постигнеш нещо заради самата себе си,да нямаш желание и стимул да се бориш ти да си добре, ти да си най-хубавата,здрава, да имаш добър и щастлив живот, а да очакваш че някой друг или нещо друго би ти помогнало!Такъв вариант няма!"
А аз наистина съм се предала и нямам грам стимул и желание за каквото и да е.Нали ви казах,дори вече не мога и да си наложа да гладувам.

[ENIGMA]

миличка, недей така само чета и не вярвам как всичко може да е едно към едно, както при мен..изкарах една седмица далеч от вкъщи, храних се нормално, боже даже си намерих приятели, излзиах..тук дето ме беше страх до магазина да излеза да не ме види някой...и сега какво върнах се в събота и оттогава всеки ден кризи, повръщане..не знам вече..всъщност проблемът е, че най-силното желание остава да си слаб..а не да си здрав примерно и вичко да е ок...разбира се и това го искам страшно...но първостепенно искам да съм слаба, просто да съм слаба, за да мога да живея живота си..мисля, че изходът е в това да пробваме да го живеем сега когато не сме слаби, да живеем таак, както бихме живели иначе..или почти...да в началото ще се чувстваш като триглавото чудовище..но знаете ли..някак си почва да минава..мисля си , че ако излекувам така..после ще е много по-лесно..ако се научим да живеем , когато не сме перфектни..в началото, когато се разболях буквално не излизах от къщи...не ползвах транспорта, спрях да ходя на училище,..сега пак се случва да не отида, не ходя по дискотеки, по купони, но вече си ходя все пак на у-ще, по улиците и след миналата седмица някак сякаш ми просветна..много е гадно..много по-тртудно ми е да се показвам пред хората от всичко друго , но мисля че само така може да се преодолее..както се преодолява всеки страх...страх ли те е е от тъмно..постой дълго време на тъмно ..в началото ще ти иде да умреш от ужас..после очите ти ще посвикнат с тъмнината..и накрая ще откриеш, че в нея няма нищо страшно..и че съвсем скоро слънцето ще изгрее ..наистин аго вярвам Утре вечер заминавам на място , където ще е пълно с хора на моята възраст, където ще е купон, поне ще са непознати..страх ме е, искам да си седя в къщи, но знам какво ще стане ..ще стоя затворена, ще се тъпча, ще повръщам и ще плача, а понеделник ще съм още 5 кг отгоре и няма да отида на у-ще.затова прегърнах идеята и заминавам, също и спирам да ям..мисля си, че ако успея като преди все ще стана някакви по-нормални килограми до бала си и ще мога да отида..и така, не мога да се спра сама в к къщи, но това е идеалната възможност..после ще е лесно..а междувременно ще си лекувамстраховете...всъщно� � като цяло храната няма никакво значение, тя просто е нещото, с което заместваме любота..нещо, което никога няма да ни зареже или остави..но това нещо ни вреди..то е като прекрасния съпруг дето пребива жена си..никога не съм разбирала такива жени..нито как могат да останат с някой , който ги погубва само заради страхът да ен останат сами..и винаги съм си мислела, че као бях на тяхно място щях веднага да си събера багажа, детето ако има такова и да се махна..а какво правя сега..храната ме унищожава..а аз седя при нея..защото ми дава сигурност, измислено щастие..а НИЕ ЗАСЛУЖАВАМЕ ПОВЕЧЕ !!! Е, да..малко по-трудно е..защото тук няма мъж и жена ..има АЗ и АЗ...а битката със себе си..е най-трудна..но ние ще успеем и после няма да има други, които д амогат да оценят щастието от това да си жив като нас..ще успеем , чувате ли !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!ЩЕ УСПЕЕМ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! !!!

[lin76]

Защо в България много рядко се говори на тази тема? Като чета колко СМЕ много и си мисля, че явно това явление е доста голямо... Ясно е, че това е болест на психиката, искам да ви кажа, че съм чела доста по тази тема и знаете ли какво винаги пише, че жените, които страдат от булимия, са жени интелигентни, перфекциониски, с високи критерии, смятащи, че трябва да изглеждат перфектно, но по този начин те стават супер строги със себе си и .... за жалост забравят да си живеят живота, а целия им живот се върти около храната и диетите...Поне за мен е така...Каквото ново излезе го пробвам, но рядко успявам да пазя диети, най-добър резултат имах 10 дни на плодове при Д-р Емилова, наистина не е евтино да отидеш там, а и да отделиш време, но е нещо след което се чуствах доволна от себе се и спрях да се измъчвам..Сега пак съм ужасно подтисната и само гледам какво да изям, и после тичам в тоалетната...което ме подтиска още повече, чакам да се постопли и да започна да спортувам на стадиона... Чуствам този форум много близък и стискам палци на всички

[Izabo]

Здравейте на всички!

Не прочетох всичките коментари, но в общи линии ми е ясно за какво става дума ...нямаше нищо по-чудесно от това, да хапваш до насита, а след това все едно нищо не е било..И аз тръгнах от 77кг при ръст 160 ....и аз разбрах от "приятелка", но и аз бях без капка воля и желание да обуздая вълчия глад...лесно решение беше.

Не съм повръщала от години и то защото се намери човек, на когото наистина да му пука и да ми постави условие: Или спирам, или той приключва с мен..Килограмите вече не бях чак толкова, а и вие сигурно сте усетили, че когато си щастлив, нещата някак си си идват на мястото.
Та, моят съвет...Споделете проблема си не само на място, където оставате анонимни (т.е. тук), а пред най-близките ви хора-семейство, някои близки приятели....на тези, които през по-голямата част от времето са около вас и които ще ви следят, защото вече ще знаят, какво правите след вечеря по 15 мин. в банята при силно шуртяща вода, за да не се чува нищо...Не се срамувайте да си признаете...Това е пътят..
Сами няма да се справите, потърсете помощ. Другите трябва да знаят. Знаете, че има додтатъчно хора около вас, които ви обичат и ще напрявят необходимото да ви помогнат.
А и разширявайки стомаха си непрекъснато, няма лесно да свикнем да ядем по малко.
Знам, че ядем, когато ни е тъжно, нервно, скучно, просто заради идеята...но намерете някакъв стимул, който да ви мотивира да намалите ПОГЪЛНАТАТА храна и да отслабнете по нормален начин...да не говорим, че съсипраме здравето си..(този аргумент не ни е впечатлявал някога особено...)..
Аз сега съм на друга "здравословна" вълна....ограничила съм храната до мин...свалих 6 кг за 2 седмици..имам да свалям още малко...54кг съм и се чувствам добре...
Може би и някои от вас имат проблем с "постепеното" отслабване...просто не мога...ако не видя възможно най-бързо резултат, не продължавам...Дано сега успея най-най-накрая да стана, колкото искам, че да ги и задържа....но без повръщане, мили дами....такова нещо като безплатен обяд няма...
Май стана адски дълго...извинявам се, ако съм досадила, но отскоро разглеждам форуми за диети и съм адски впечатлена и ентусиазирана...
Ще е хубаво поне един човек да разбере нещо, което ще му е полза, а, ако няма такова, съжалявам...
Успех на всички и мислете в перспектива...