[Gossow]

Христо Луков



Запасният генерал Христо Луков е роден на 6-ти януари 1888г. в гр. Варна. Завършил е Военното на Н.В.училище през 1907 година и е произведен в първи офицерски чин подпоручик на 27-ми випуск.

Бойната си дейност е започнал като батареен командир във 2-ри артилерийски полк, 6-та дивизия. В Първата световна война е участвал във всички бойни действия с 1-ва и 5-та дивизии като командир на отделение. На 23 ноември. 1935 година му беше поверен най-отговорният пост във военната йерархия - министър на войната. Генерал Христо Луков заема този пост до 4 януари 1938г.

Своите жизнени сили и труд той отдава за издигане българската артилерия на завидна висота. Още от ранна младост генерал Христо Луков се бе отдал с жар в служба на Родината. В качеството му на батареен командир през Първата световна война той се проявява като един от най-храбрите командири.


Ще споменем и за великия подвиг, който извършва тогава. Годината е 1918-та. В последните дни от войната комунистическата пропаганда успява да подведе войниците, които напуснали фронта се насочват към главната квартира на армията ни в гр. Кюстендил, а други обявяват Радомирска република възглавявани от земеделеца Райко Даскалов. Възползвайки се от това критично за България положение, сръбска пехота настъпва към гр.Кюстендил по долината между Царев връх и Калин камък и със снаряди обсипва почти обезлюдените български позиции. Командирите не са в състояние да възпрат нашите отстъпващи войници. На позицията останал само майор Христо Луков с четири оръдия. В този критичен момент българските оръдия пад командата му загърмели и страхотен огън обсипал настъпващите сърби. Те били отблъснати. Примирието вече е било подписано. На другия ден подполковник Томич поискал да поздрави българските артилеристи спрели настъплението му. Войниците посочили Луков, който още бил с обгоряло от артилерийската стрелба дим лице. “А другите?“- попитал Томич. “Те бяха няколко овчари и козари, които подаваха снарядите на майор Луков при стрелбата”- бил отговорът. Сърбинът изревал от яд, но скоро се овладял и поздравил майор Луков за големия подвиг извършен от него. “В историята на Франция”, продължил подполковник Томич, има също един, който останал сам да брани Родината си - маршал Пей. Щастлива е България, че има такива защитници офицери.”

Ако не беше геройския подвиг на майор Луков, с необуздания си шовинизъм сърбите щяха да претендират по Ньойския диктат и гр. Кюстендил да бъде включен във "Велика Сърбия".

След уволнението му, динамичната натура на генерал Луков намира своето място в гражданския обществен живот в средите на българските патриоти. Той разбира, че отпор на левите сили може да даде само българският възрожденски национализъм, и застава начело на Съюза на Българските Национални Легиони /СБНЛ/

“Спомням си, като че ли това беше вчера”- казва легионерът Йордан Хаджинонев, през м.ноември 1942г. се състоя Национална конференция в гр.Варна, на която пристигна генерал Луков, придружен от членове на Централното ръководство. След всички приети от устава правила, при откриването на конференцията се пристъпи към разглеждането на различни организационни въпроси. Един от делегатите зададе въпрос: “Господин генерал, благодарение на Германия, по точно на Хитлер, ние получихме Южна Добруджа, Македония, Тракия, и е редно да отидем на помощ и помогнем на нашите съюзници”. Болшинството от делегатите бяха на същото мнение. Генерал Луков след като изказа възхищението си за готовността ни за саможертвата, която искаме да направим в името на един идеал каза: “Господа, генерал Луков не може на своя глава да организира и поведе армия. Има цар, има и отговорно правителство. Ако правителството реши да изпрати войски на Източния фронт и ми възложи да ги поведа, аз не ще откажа.

Така бе взето решение, ако правителството разреши, да се отиде на помощ на Африканският корпус на ген. Ромел.

Започна приготовление из цялото ни обединено царство. От Добричкия легион “Стефан Караджа” бе съставен списък на около 100 души младежи с пламенно национално въодушевление. Но тия наши мечти не можаха да се осъществят поради убийството на генерал Луков, само три месеца след Националната ни конференция.

Годината е 1943-та. Германските армии воюват в Съветския съюз. А у нас комунистическата партия, по нареждане от Москва организира “бойни групи” за ликвидиране на “народни” врагове. Една от жертвите им трябвало да е и ген. Луков. Денят също е определен – 13 февруари. В този ден към 20.50ч. генералът отива към дома си на ул. “Артилерийска” 1. Като отворил входната врата, на вратата на хола се показала дъщеря му Пенка, която чула, че баща й се прибира и излязла да го посрещне. Случаят пожелал тя да бъде единственият свидетел на убийството. От нейните показания се узнава следното: “Генерал Луков пристъпил прага на входната врата и се обърнал с лице към улицата, да я затвори. В този момент непознат мъж с широки и тъмни очила застанал на вратата и стрелял в гърдите на генерала. Дъщерята изпискала, а той, макар и ранен, се опитал да влезе в дома си. Убиецът влязъл подир жертвата си, дал още три изстрела и избягал. Генералът се струполва мъртъв на пода.

СЛЕД УБИЙСТВОТО ПОСЛЕДВА ИМПОЗАНТНО ПОГРЕБЕНИЕ
“Тялото на покойника беше пренесено от домът му в черквата при Военното на Н.В училище. Към 12 часа по обед от двете страни на алеята за училището се бяха вече наредили в шпалир няколко хиляди млади легионери и съмишленици на генерала. Черквата беше препълнена с народ. Едва успяхме да се доберем до входа на черквата. На погребението присъстваха: Н.В.Царят, Н.Ц.В. княз Кирил, висши офицери, министри, военни аташета н др.

От името на войската говори полковник Попов, от името на запасните офицери- генерал Илинов, от името на Българските Национални Легиони- Илия Станев, който изтъкна с пламенни слова, че генерал Луков завещава на българския народ беззаветна служба на род и Родина, бидейки самия образец на доблестен гражданин и смел воин, с непоколебима вяра във възхода на българската национална кауза.

Погребението беше извършено в централните софийски гробища. Пръв говори от името на Съюза на запасните офицери полковник Илчев и след като описа достойния жизнен път на големия българин завърши с думите: “Чужденци намериха свое оръдие да посегне върху живота на генерала, за да лиши българският народ от един голям воин с висши граждански и войнишки добродетели. Голяма и всеобща е скръбта на всички ни.”

Така умря ген. Христо Луков, но делото му посветено на Родината остава пример за поколенията български националисти и ще живее вечно.

[Iliana81]

Изключителна тема! Гордея се че произхождам от държава с история и традиции!

[Мария Василева]

Първоначално написано от heavenkata

за да видя смелостта и истинската обич, която са имали тези хора към нашата татковина..

Колко хубава думичка си употребила, Райче! За съжаление си права..

[жоро66]

Общо взето, цялата ни история трябва да се пренапише, защото в това, което се учи сега, много български герои и борци за национална гордост и независимост, са представени като "Врагове на народа"

[heavenkata]

Първоначално написано от жоро66

Общо взето, цялата ни история трябва да се пренапише, защото в това, което се учи сега, много български герои и борци за национална гордост и независимост, са представени като "Врагове на народа"

Стана ми интересно - кой имаш предвид?
Мен ме е яд за някои царе, които доскоро бяха считани за провал в историята ни, а всъщност те са направили необходимото... просто лошо стечение на обстоятелствата.
Визирам цар Петър, при който започва тоталното упадане на Българската държава. Никой не взима предвид, че баща му - обожаваният цар Симеон е направил доста глупави неща, за които обаче синът му страда. Безспорно Симеон е блестящ владетел, пълководец и книжовник, при който България достига три морета и просветни висини, невиждани дотогава, но според мен той жертва прекалено много в името на една утопична идея.. а именно създаването на българо-византийска империя и провъзгласяването си за съимператор. Въпреки многото успешни битки, това постоянно воюване отнема от икономическата, нравствената и социалната сила и мощ на българите... така, след себе си Симеон оставя една безспорно ОГРОМНА по територия държава, но вътрешно слаба и нестабилна.. и адски много проблеми, с които въпреки невероятните си усилия цар Петър успява да се справи.

[lullaby]

Оставам без думи от тази тема! Аз се гордея, че съм българка и сърцето ми се изпълва с радост, когато чета тези неща! Не мога да повярвам, че някой би могъл да се отрече от това духовно богатство и тази велика история!!

Невероятна късметлийка съм да имам страхотни учители, които за щастие възпитават и развиват в мен и моите връсници РОДОЛЮБИЕ!! Много е важно да знаеш от къде произлизаш и кои са предците ти.

Както е казал народният поет "Див глог питомно грозде не ражда!".

[Gossow]

ген. Димитър Гешов



Димитър Гешов е роден на 14 септември 1860 г. в Свищов. Взема участие в Руско-турската война (1877-1878) като доброволец в 55-и пехотен подолски полк. След Освобождението, през 1980 г. завършва Одеското военно училище. Служи в 11-а пехотна орханийска дружина.

През Сръбско-българска война (1885) е ротен командир в 11-та рота от 3-ти пехотен бдински полк и участва в боевете при Брезник и Пирот.

През Балканската война (1912-1913) командва 1-ва бригада от 2-ра пехотна тракийска дивизия, а от 24 декември 1912 г. е началник на 2-ра пехотна тракийска дивизия, като за особено бойно отличие при Криволак на 22 юни 1913 г. е произведен в чин генерал-майор.

През Първата световна война (1915-1918) командва 2-ра пехотна тракийска дивизия, а от 11 септември 1916 командва 1-ва отделна армия. През 1918 е назначен за началник на Моравската военноинспекционна област.

След Солунското примирие при демобилизацията на армията заема длъжността инспектор на Граничните войски. След Ньойския договор, на 1 юли 1919 г. е произведен в чин генерал от пехотата и излиза в запаса.

Генерал от пехотата Димитър Гешов умира на 8 януари 1922 г. в София.

Орден „За храброст“ III степен, 2-ри клас
Орден „Св. Александър“ II степен с мечове по средата, IV и V степен без мечове
Орден „За военна заслуга“ I степен с военно отличие; II, III и IV степен на обикновена лента
Орден „За заслуга“ на военна лента
Германски орден „Железен кръст“ I и II степен




Славчо Пирчев

На 8 януари 1886 в Брезник е роден Славчо Пирчев - български офицер и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

През 1906 година става четник при войводата Алексо Стефанов. През януари 1908 година е определен за битолски войвода на ВМОРО. Участва в Балканската война в успешното сражение между четите на ВМОРО и турците при село Конопище. Четата на Славчо Пирчев води сражение с турски аскер и при Горничево, а на 2-3 ноември, заедно с четата на Алексо Стефанов, подпомагат превземането на Битоля.

През Първата световна война Славчо Пирчев е взводен командир в Пети македонски полк. След 1919 година се включва във въстановената от Тодор Александров ВМРО. Умира на 21 януари 1973 година в София.

[Gossow]

Мара Бунева



Мара Бунева е родена в град Тетово в Северозападна Македония. Според някои български историци, вероятно позовавайки се на „Македонския алманах”, Мара Бунева е родена през 1901 г. Това становище, се подържа и от повечето македонски историци. Съществува обаче и друго мнение, според което тя е родена през 1902 г.
Разнопосочни са и сведенията, касаещи броя на нейните братя и сестри. Според някои автори, Бунева е имала само един брат, който е служил в българската армия и е бил на пряко подчинение на ВМРО. Мария Бунева е четвъртото от деветте деца в българското екзархийско семейство на Никола (Нико) С. Бунев и Анна. По майчина линия, революционерката е внучка на Захо – човек, за който още се разправят легенди в града под Шара, как едва ли не сам построил по турско време православен храм в града. Бащата на Мара Бунева – Никола Бунев е другар на бележития публицист Матей Геров и на д-р Никола Герасимов, и деец на ВМРО, както и кмет на Тетово в периода 1915-1918 година.
Завършва икономическа гимназия и получава висше образование в Софийския университет, след което се жени за офицера от българската армия Иван Хранков. Брат ѝ Борис Бунев я привлича в редовете на ВМРО и тя започва да изпълнява поръчки на революционната организация, като на няколко пъти минава границата с конспиративни задачи.
Мара Бунева е избрана за изпълнителка на смъртната присъда на юриста на Скопската област Велимир Прелич. По негова заповед през 1927 година на Скопския студентски процес срещу дейците на Македонската младежка тайна революционна организация, подсъдимите са подложени на жестоки изтезания – стягане на главите, чупене на ръцете и дори заравяне живи заради българското си самосъзнание.
След произнасянето на тежките присъди над подсъдимите студенти в края на декември 1927 година на 13 януари 1928 година Мара Бунева разстрелва Велимир Прелич в центъра на Скопие на стария Камен мост на Вардар, след което се прострелва в гърдите. Запитана от сръбския офицер, пристигнал пръв на мястото на атентата, защо е убила Прелич, Мара Бунева отговаря: „Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти. Защото обичам отечеството си.”
Мара Бунева умира на следващия ден, 14 януари от раните си.
Атентатът привлича вниманието на европейската общественост към съдбата на българите под сръбска и гръцка власт. Френският вестник „Л’Йовр” нарича Мара Бунева „македонската Шарлот Корде”. Вестник „Ла Франс” пише: „Истината, която Франция трябва да знае е, че тези терористични действия всъщност са дело не на вулгарни разбойници, а на един въстанал народ!” Австрийският „Тагеспост” пише: „Лозунгът на организацията е: Свобода или смърт! Нейните привърженици не се предават живи на неприятеля. Те знаят само едно: борба срещу чуждото насилническо господство…”

Тодор Каблешков

Тодор Каблешков написва историческото кърваво писмо до Волов и Бенковски в Панагюрище, като изписва на него кръст от кръвта на убитите турци.
"Братя!
Вчера пристигна в село Неджеб ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках неколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме, и убихме мюдюра с няколко заптии... Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!... Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище...
Копривщица, 20 априйл 1876 г.
Т. Каблешков"
Това е един уникален исторически документ, непознат за други страни и народи, написан от високообразован и предан на делото автор.
Въпреки пламенният дух, добрата организация и голямото желание за победа, априлското въстание търпи провал. Повечето революционери за заловени. На 3 юни Тодор Каблешков, даскал Найден и Ботя Комитата, оковани във вериги, са подкарани към Търново. Каблешков е изтощен и не може да се държи на краката си, поради което турците го качват на кон. В негово лице турските заптиета виждали един много образован българин, служил в Баронхиршовата железница, наричали го "Телеграфа" и се отнасяли с известно уважение към него.
От Търново на път за Пловдив Каблешков е настанен в Габровския конак. Пашата на града преценил, че от този високообразован комита може да научи много важни сведения за участниците и водителите на въстанието. Каблешков е поставен в заптийската стая при караула, а другите бунтовници са отведени в затвора. Чаушинът, виждайки окаяното му състояние, заповядал да му развържат ръцете.
Към полунощ на 16 юни, когато всички заспиват, Тодор Каблешков става, взима един пищов на турско заптие и се прострелва в гърдите. Въпреки опитите на караула да спре изтичащата кръв, той издъхва.

[Gossow]

На 12 февруари 2011г. (събота) от 17:30 часа от пилоните пред НДК, Български Национален Съюз за 8-ма поредна година ще проведе траурно, факелно шествие в памет на генерал Христо Луков.

[Gossow]

http://dnes.dir.bg/news.php?id=7987025&nt=4

"Така нареченият от БНС национален герой Христо Луков"

След поредно сране върху паметта на български герой официално спирам да пиша в тази тема... ние сме мърши и мърши ще си останем