[emiko]

И я видях - в сияние обвита,
кръжеше като лебед,
цопнал в блато.
От глезените тънки до гърдите
тя бе жена.
Нататък беше лято.
Сред миризми на вино, завист, клюка,
се носеше
усмихната и бяла.
Говореше с щурците и капчука.
Тя бе душа,
едва покрита с тяло.
Какъв ли вихър странен я довея
в света на грях, велможи, не-поети,
не знам.
Но щом луната взе да тлее,
остана тя.
И продължи да свети.
Навярно ни е пратена отгоре
за да разкрие
тайната небесна -
когато блатото обятия разтвори,
да се превърнеш в патица
е лесно.
Но истинският лебед
бяло пее
и гали тинята, и плаче скрито,
додето блатната коричка изтънее
и бликне
езерна вода.
След туй отлита.

© Мая Дългъчева