[Nike_13]

силно е..

[mirella_79]

ЖЕНА

Жена! До ярост ти си съвършена.
Във вените ти сладост от елмаз тече.
Защо преследвам те? От смисълът лишен съм-
уж старец съм, а правиш ме дете.

Жена! Аз искам тялото и светлите извивки
и лунна смелост върху твоята гръд.
Виж - искам милост. Джентълменски свикнах
да сея сълзите си аз по този път,

дето криволичи и към тебе води.
Всичко ти си. Как ли би могла
да усетиш колко свежест с дъх положи
върху моя. Мила, пак ли си сама?

Красотата стана синоним на твойто име.
Позволи ми да изуча и изпитам
всяко връхче, всяка падина.Без сили
кацам върху теб. И пак политам.

Губя ритъм. Правиш ме велик и властен
щом разделям се със късчето земя.
Боже, няма нищо друго по-опасно
и красиво - да си влюбен във жена!

Лъчезар, 42

[not_sweety]

Първоначално написано от Nike_13

силно е..

Нали? Не толкова житейски брутално, като Камелия Кондова, например. Или Геолина Стефанова. Но силно.
И много ми се искаше- да разбера що за човек е... Доста се учудих, когато се свързах с нея, и разбрах, че е лекар. Защото, при тях... има едно притръпване. Към чувствеността. Притъпяване. Студенина, дистанцираност. Нужно им е- за да запазят себе си, в работата си. А Марияна... пише. Силно.

ТУК СЪМ

Не желая да се залича от времето,
дните ми да са до крясък монотонни.
Не! Не се оплаквам от проблемите -
те част от щастието са /това закон е/.

Не умирам да се разделя и с чувствата,
и ценя сълзите - даже тия тъжните,
и усмивката си - грейнала по устните,
и венеца на челото /прикрепен със тръните/

Не очаквам да се пазя от съдбата си,
смело взимам я - каквато е такава!
Има кой да съди мен, че и делата ми!
Има кой отвъд да ме наказва!

Не желая да се срутвам в примирение,
да притихна и да слушам назидания.
Предпочитам хорското презрение
пред безличино-мълчаливото страдание.

[mirella_79]

Първоначално написано от not_sweety

Доста се учудих, когато се свързах с нея, и разбрах, че е лекар. Защото, при тях... има едно притръпване. Към чувствеността. Притъпяване. Студенина, дистанцираност. Нужно им е- за да запазят себе си, в работата си. А Марияна... пише. Силно.

Много добре казано,точно така е,аз самата докато свикна да се дистанцирам от проблемите на пациентите доста безсънни нощи съм имала,само,като си затворех очите и виждах всичко,което е минавало през смяната ми или дежурството ми....и да си призная,след ужасийте,на които съм била свидетел,никога няма да мога да седна и да напиша такива стихове.Поклон пред таланта на тази жена!

[not_sweety]

Ъхъ. Съчувствието... лишава от обективност, най- малко. И, ако не успееш да се дистанцираш, да отделиш работата- от себе си, емоционалният товар... ще те смачка. Maman работи в отделение, в което редовно си отиват хора. Но, понякога, лекарите пренасят това отчуждаване- и в личния си живот. По- сдържани са. По- бедни на емоции. По- прагматични.
Ирония. За да опазят себе си... губят част от себе си.
Професионално изкривяване, някакво. Защото всичко е свързано. Всичко, в нас. И е трудно- да се разделим. Да бъдем различни, и същите, същевременно.
И... отново Марияна.

ЗАБРАВЕНИ ВЪЛШЕБСТВА

Тази сутрин реших да се върна
към нещата, които оставих.
Към мечтите, които във тъмното
запокитих и там ги забравих.

С тих трепет открехвам вратите
на сърцето, които затворих...
Боже, всичко от прах е покрито
и не смее да ме заговори!

Там на рафта пред мене съзирам
очилата ми в розово /милите/-
колко хора през тях са преминали,
колко пъстро съм виждала в сивото!?

От страни - кротко сгушени, скромни
са крилете ми, дето ме носеха.
По перата пречупени спомних си,
че съм падала, но не съм просила.

До "кутийките-смях" и трапчинките
е нослето с връхче закачливо -
те напомнят за щастия минали
за приятелства - мъртви и живи.

Най-отгоре стои смелостта ми
със чертата-упорство на челото,
още дишат страстта, дързостта ми
/даже мисля по шепа да взема/.

Тъжна истина днес осъзнавам:
търся в другите - светлото, ценното,
а вълшебствата в мен съм забравила
да ме чакат безумно във времето!


НАЙ-ИСТИНСКАТА

Най-истинската обич, не е полет.
Най-истинската обич е съдба.
Не е усещане за подранила пролет,
тя е покоя- галещ утринта.
Тя не цъфти, тя просто съществува-
неискаща и скромна, некрещяща.
Не те притиска и не се преструва,
до болка-осезаема, изящна.
Най-истинската обич не е блясък,
не е с претенции за несравнимост.
Душата ти обсебва без остатък
с едничка тиха жажда за невинност.
Пред нея никога не коленичиш,
не иска тя ни клетви, ни обети,
не те изнудва и в лъжи не те облича,
пред нея личност си, а не поредна жертва.
В най-истинската обич няма битки,
ни победители,ни победени.
Няма устни излъгани,тайни прикрити,
тя чувство е във чистота родено.
С най-истинската обич просто дишаш,
не те разкъсва и не те убива.
Най-истинската обич е въздишка,
която ни напомня,че сме живи.

[mirella_79]

Първоначално написано от not_sweety

Ъхъ. Съчувствието... лишава от обективност, най- малко. И, ако не успееш да се дистанцираш, да отделиш работата- от себе си, емоционалният товар... ще те смачка. Maman работи в отделение, в което редовно си отиват хора. Но, понякога, лекарите пренасят това отчуждаване- и в личния си живот. По- сдържани са. По- бедни на емоции. По- прагматични.
Ирония. За да опазят себе си... губят част от себе си.
Професионално изкривяване, някакво. Защото всичко е свързано. Всичко, в нас. И е трудно- да се разделим. Да бъдем различни, и същите, същевременно.

В такова отделение работех и аз,всеки ден се сбогуваш с някого и ....когато явно започнах да пренасям тези емоции в домът си,бившото ми гадже каза:,,Не искам да те виждам повече разплакана,така че утре си подаваш молбата и напускаш,аз искам чувствена жена до себе си,а не жена лишена от чувства!" Направих го,доста мислих ,почти цялата нощ и разбрах,че е прав....сега съм мед.сестра в една детска ясла,поне емоциите там са красиви и сладки...
А стиховете,които публикуваш са невероятни,явно,това ти е любимата поетеса.
Аз нямам определен любим творец,всичко,което ми хареса си го събирам в папки.

И аз ще сложа едно,може и да е публикувано тук,ако е така,извинявам се предварително.

ЩЕ ТЕ НАМЕРЯ

Все пак аз ще те намеря,
където и да дишаш ти!
Върху небето ще се покатеря
и яхна кон от питащи звезди.
Ще полетя така стремглаво
над хора,чувства и мечти
и в полета ти няма да забравям,
че трябва да побързам-
някъде ме чакаш ти!
Спътник ще ми бъде лунен вятър
тръгнал като мен в нощта
да дири любовта си по земята,
да й даде от своите крила.
Ще пътувам с капките лъчисти,
сбрали в себе си брзброй дъги.
Ще летя със птиците,със хукналите листи,
ще те търся-някъде ме чакаш ти!
..............
След години-от мечтите отрезняла-
ще осъзная в пълен с мъдрост ден,
как във стремежа си да те намеря
аз не съм видяла,
че всъщност винаги си бил до мен!

Марияна

[not_sweety]

Една... от любимите ми поетеси. (Но не и казвай това. Жена... не трябва да чува за други.)

Един се хвали с ловкост и успехи,
със сила друг, а трети със предци.
Един с богатства,почести и дрехи,
а друг със хрътки, ястреби, жребци.
И всеки има по едно пристрастие,
и всеки нещо повече цени.
Но другаде се крие мойто щастие,
не в кучета, богатства и жени.
От всеки род и всякакви успехи
по-скъпа ми е твоята любов,
по-ценна е от скъпоценни дрехи,
по-весела от пиршества и лов.
Аз имам теб. Без теб щях да бъда пак
каквото бях : последният бедняк.

Шекспир

[mirella_79]

Няма,все пак съм положила Хипократовата клетва.

И,Великия Шекспир,ненадминат,с прекрасно творчество,и един негов сонет.

Любов, вземи ми всичките любови
и по-богата ли си отсъди
с по-истински, любов, любови нови
от любовта ми, дадена преди?
Щом от любов приемаш любовта ми,
че я използваш кой ще те вини?
Винил те бих, че себе си измами,
с това, що своенравно отклони.
Грабежът ти, крадецо мил, простен е,
макар че ме лиши от бедността.
Че от омразата по-силно стене,
отколкото от обич любовта.

Красива лъст, и злото те краси!
Убиваш ме със злост, но зло не си.

Уилям Шекспир, "Сонети", пр. Евгения Панчева

[Mad Dog]

Пак нещичко от Киплинг:;
О, Изток е Изток и Запад е Запад — и вечно

ще бъде така,

дордето за Съд над Небе и Земя Бог не

простре ръка.

Но няма ни Изток, ни Запад, ни Юг; Граница,

Род, Баща —

Застане ли Мъж срещу истински Мъж — даже

накрай света.



Камал открито нарушил граничния закон

и на Полковника отнел любимия му кон.

Кобилата откраднал той — по пладне — невредим

И я пришпорил, и в степта изчезнал като дим.

И на Полковника синът отряда си събрал:

„Не знае ли поне един следите на Камал?“

И заговорил Мохамед — синът на Абдула:

„По-лесно е да проследиш предутринна мъгла —

по изгрев е в Бонаир, по залез — в Абазай,

минава и край Форт Букло — през родния си край.

Препускаш ли като стрела — ако рече Аллах —

преди Каньона на Джагай ще зърнеш облак прах.

Но да го гониш из Джагай — и да не си посмял,

че този глух каньон гъмжи от хора на Камал.

Оттук скала, оттам скала, и сух трънак, и пек…

Прещраква покрай теб затвор, а нийде жив човек!“

Синът избрал един жребец — не кон, а сив злодей —

със врат-дирек и гръб-ковчег и със сърце на змей.

Достигнал Форт Букло, а там го чакал пир богат,

но гониш ли такъв крадец, не ти е до обяд.

Препускал той като стрела — и тропот чул комай —

за миг съзрял отпред Камал да хлътва във Джагай.

И той съзрял за миг Камал с кобилата отпред —

и в този миг с изопнат лик насочил пистолет.

Пропял куршум, след него друг. Но, без Камал да спре

подвикнал: „Стреляш като мъж!… А яздиш ли добре?“

И ги понесъл из Джагай самият Сатана:

Летял разгонен млад елен след вихрена сърна;

Летял и бясно пънел врат и яростно пръхтял,

а тя намествала юзда като момински шал.

Оттук скала, оттам скала, и сух трънак, и пек;

и прижди щракнал се затвор — и нийде жив човек.

Копитно-лунен барабан по изгрева кънтял —

след стресната от сън сърна запенен бик летял.

Жребецът рухнал във една пресъхнала река,

Камал се върнал и подал на конника ръка.

И пистолета му избил със другия юмрук:

„По моя воля — рекъл той — поязди жив до тук!

На двайсет мили няма храст, скала и сух трънак,

зад който верен мой стрелец не чака моя знак.

Да махнех само със ръка (а аз не вдигнах пръст) —

на пир Чакалът би събрал народа си чевръст!

Да кимнех само със глава (а аз не мръднах врат) —

с подута гуша би заспал ей онзи лешояд!“

Синът отвърнал: „Свиквай пир, но помисли добре

остатъците после кой ще прибере!

Ако две хиляди бойци потърсят своя брат,

ще може ли един крадец плати такъв обяд?

В нивята ще пасат коне, ще бъде овършан

със огън всеки ваш харман; добитъкът — изклан.

Но щом си склонен да платиш — виж, чака твоят брат!

Кани чакалския си род! Вий, жалък мършояд!

Ако решиш пък, че е скъп за теб подобен пир,

върни кобилата и аз ще си отида с мир.“

Изправил момъка Камал и проговорил пак:

„Тук няма псета! Днес Вълкът се срещна с Единак!

И за напред да съм проклет, презра ли ти честта!…

Кой дявол те довя, та тъй се гавриш със Смъртта!?“

„Говори в мен — Синът рекъл — на моя род кръвта:

Кобилата е яздил Мъж — да бъде твоя тя!“

А тя отишла до Сина, навела нежно врат…

„Мъже сме — рекъл му Камал-но ти си дваж по-млад!.

Вземи я с моята юзда, обшита с тюркоаз!

И сърменото си седло и давам в зестра аз!“

Синът измъкнал пистолет и рекъл му: „Вземи!

Един отне от враг! Сега — подарък приеми!“

„За вяра — вяра! Чест за чест! Залогът е един!

Баща ти пусна те при мен — аз също имам син!“

Камал изсвирил и след миг синът му дотърчал

като елен във майски ден; напет като капрал.

И рекъл му Камал: „Това е твоят командир!

Бъди му дясната ръка — във поход, в бой и в мир!

До своята смърт — на одър твърд или във бой зловещ-

да бъде чест за теб от днес за него да умреш!

И на Кралицата от днес и роб и син бъди!

Дори воювай срещу мен, щом Тя ти нареди!

Ще ти окачат може би нашивки в Разалдар

за войска чест, докато мен ме бесят в Пешуар.“

Застанали очи в очи, без помисъл в гръдта

и с клетва слели свойта кръв пред Хляба и Солта.

И с клетва слели кръв пред Огън и пред Пръст,

пред остър Хайберски кинжал и пред Светия Кръст.

И на Полковника Синът на бащиния кон,

поел с момчето на Камал към своя гарнизон.

Но двайсет щика срещу тях проблеснали със стръв-

и те въпиели за мъст и за планинска кръв.

„Спокойно! — викнал им Синът. — Обратно всеки щик!

До вчера гонихме крадец — днес водя наш войник!“

О, Изток е Изток и Запад е Запад и вечно

ще бъде така,

дордето за Съд над Небе и Земя Бог не

простре ръка!

Но няма ни Изток, ни Запад, ни Юг; Граница,

Род, Баща —

застане ли Мъж срещу истински Мъж, даже

накрай света!

[not_sweety]

Струва ли си да те търся? Победен,
аз ще се скрия в своите миражи
и там ще чезна ден след ден,
като безплътна сянка...Много важно!

Ще има ли тогава топлина,
която да те сгрява, щом измръзнеш?
Ти слаба си. Ти просто си жена
и ти е нужен огън - да не зъзнеш.

Ще ме потърсиш в мразовита нощ.
И в нея ти ще бъдеш победена.
Ще бъда само пустота, мираж;
Надежда, от суетност изхабена.

Румен Ченков