#12
|
||||
|
||||
Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът, и в книгата ми никой не обръща листа - недоизчетен този път. Не гледа в лятна вечер никой с мене, на прага седнал, звездния екран, и никой не поема удивено букета, рано сутринта набран. Когато зъзна, никой не намята с любов на плещите ми топъл шал - и в жега, с витошка вода налята, не ми е нежно чашата подал. Минава пак година след година и сменя се сезон подир сезон. Връхлита буря, свлича се лавина, от сняг или от плод се скършва клон... И видимо в дома тук няма нещо за тебе да напомня всеки миг - ни някакви любими твои вещи, ни в рамка на стената твоя лик. Ти с въздуха край мене ме обгръщаш, в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти - не те измести никой в тази къща, в която всъщност и не влезе ти. Елисавета Багряна 1959 .................................................. .......... Превързах пак сърцето. И... забравих. А устните ми болката напука. Но никому поклони не направих, не се проврях през ничия пролука. Не се бичувах - никого не хапах. Болеше ме душата (скрито плаках!). Потъвах в кал, но никого не цапах. И не Годо, а себе си дочаках. Не ядох от нахапани комати, не носех дрехи, носени от други. Не пазех недискретни компромати, не давах във замяна на услуги. Не се обръщах. И не съжалявам. Едно лице и име имам само. Нормално - като всички - остарявам. Сърцето - в рани. Но пък е голямо. Накъсан съм на късове стотици, превързвам рани, но не ги отварям. Сърца не се създават по матрици. Дори и свои грешки не повтарям. Запомнени - сърцата не умират. А такта им единствен, уникален себеподобните сърца намират. Сред кал да си! Но да не бъдеш кален. Дарина Дечева |
|
|