[Мария Василева]

Здравей, татко!

Откраднах си мъничко време,
за да ти пиша, че аз съм добре.
Задъхана следвам мечтите големи
и нищо не може по път да ме спре.
Не съм Ви забравила. Мисля Ви много!
И знам, че Ви липсвам - това ми тежи,
но трябва да стискаме зъби, за Бога!
Човек, в слабостта си, най-често греши...
Така - ти ме учеше някога, татко,
когато се плашех от черния мрак,
когато ядях до преяждане сладко
или се препъвах във къщния праг.
Тогава ми казваше - „Горе главата!
Стъпчи изкушение, болка и страх!“
Ти стискаше ласкаво-силно ръката ми
и аз се преборвах набързо със тях.
Пораснах щастлива при теб и при мама.
Разбрах що е вярност, любов и уют...
Готова съм вече! И никога няма
да ме изплаши човешкият студ!

Така е при мене... Пиши, как сте Вие?
Намери ли евтини, сухи дърва?
Мама - лекарства редовно ли пие?
Пушиш ли още следобед лула?
Изпращам Ви малко пари. Да си имате.
Не ми се сърди и не питай защо!
Студено е вече навън. Иде зимата...
Купи си обувки, на мама - палто!

Целувам те силно и моля те, татко,
не се притеснявай! Аз съм добре!
Ще дойда по Коледа, макар и за кратко...

Обичам те:

Твое голямо дете

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=1303

[emiko]

И отново от нея

Бездумие
автор: osi4kata


И нямам думи за описване на страст.
Ще бъде шарлатанство да я дефинирам.
Два чифта стъпки, ключ, врата...
И шепот-заклинание. Не спирай!
Докосваш ме. Цигулково простенвам.
Вибрират струни. Музика творим.
И музиката ни звучи неземна,
прекрасно-синя музика звучи.
Отнякъде напира светлина
на снопове лъчи... Неудържима.
Задъхваме се. Две тела
в метафизично-съвършена рима.
Олеквам.
Ослепявам.
Онемявам.
Не чувам нищо. Седмото небе
отваря лъскавите си портали
и ме поглъща. Белите нозе
на щастието тичат като вихър
в душата ми. Издавам вик
и се завръщам,
раждам се от Тихото
на този безконечен миг.

[not_sweety]

В живота ти влязох на гости.
Пийнах чашка горещо кафе.
Поговорихме дълго, а после
аз по пътя си тръгнах напред.


Ти след мен затвори вратата
и почисти дома си добре.
Ала аз, безпризорна и сляпа,
помня още вкуса на кафе.




Ръцете й се Любеха със птиците

Разстреляха я с камъни.Защото ...
Тя беше хубава като измислица.
В устите им сто дявола пустосваха.
Ръцете й се любеха със птиците.


Тя боязливо идваше към църквата
Като молитва – гола.Закъснявайки.
Очите й в очите им се блъскаха.
Винеше се ...А тях ги оправдаваше.


Убиваха я бавно, като вещица.
На клада от омраза и от завист.
Кръвта й тънко капеше.Безгрешна.
Светеща ... И по-красива ставаше.

Павлина Йосева

[n_in_a]

Човек бе сътворен от кал, но
днес от желязо е света.
Тежко̀ на мекия! За малко
щях да умра от доброта.

Сега, уста безмълвни сключил,
свил гневно на юмрук ръце,
живея и усърдно уча
на зло беззлобното сърце.

А. Далчев

[Мария Василева]

О-о-о, това е много хубаво, Нина! Бях го забравила.

[Caroline-Caro]

ДО МЕН ДА ТРЪГНЕ ЧОВЕК!

Чуй ме, Господи, искам с теб да говоря.
Толкова рядко го правя. Защо ли? Не знам.
Уморих се да бъда „Мойто мъжко момиче”.
Уморих се да бъда вечно „мъж” и жена.

Уморих се всеки проблем да решавам, да правя ремонти,
товари да нося на тез рамена,
да съм само любяща и винаги силна,
да откликвам на всяка просълзена молба.

Уморих се да бъда жената за „всичко”, родила се в „мъжките” уж времена.
Уморих се на „бойна нога” все да бъда, от злото да пазя, над съня му да бдя.
Да изграждам отново, отново, отново, а той след мен да руши със замах.
Уморих се все за нещо да тичам, пари да изкарвам, да се надбягвам с живота...
а накрая... накрая от съдбата да отнасям пердах...

Уморих се, Господи, чуй... уморих се...
Искам просто да бъда жена.
Искам огън да стъкна, но в здраво огнище - направено с обич, но от мъж, не от мен.

Искам ястие вкусно да сготвя, но в съд с мъжки ръце сътворен.
Искам топло легло да застеля, но сковано от силните мъжки ръце.
Искам болката пак да изтрия, но споделена - не с гняв разпокъсващ изпратена в мен.
Искам утрото с него да срещна и тихия залез на сетния ден...

Чуй ме, Господи, много ли искам?
Какво направих, Господи, с мен?
Кажи ми, Господи, що така се орисах? Сбърках ли в нещо? Или тъй е наред?
Господи, зная, че ти тъй ме обичаш! Прости ми воплите!

Ето, гледам напред...
Знам, Господи, и на теб пак разчитам, редом до мене да тръгне Човек!

vetrogon

[daliq]

Ето и нещичко , което винаги е докосвало сърцето ми
Умора го мъчи, умора безмерна,
безкраен е пътят, полето е ледно.
Ще мръкне и скоро тъмата вечерна
на път ще настигне сирачето бедно.

Защо го прогониха лошите хора
из тия скали, разпилени безредно?
Умора го мъчи, безмерна умора,
но ангели бдят над сирачето бедно.

И ето че нежен ветрецът повява,
сред мрака звездите изгряват победно.
Бог в своята милост утеха му дава,
с надежда дарява сирачето бедно.

Дори и да падне от моста надвесен,
да скита в блатата изгубено, бледно,
дори и тогава бащата небесен
не ще изостави сирачето бедно.

И то продължава, върви със усмивка,
макар и към своето утро последно,
че горе, в небето, го чака почивка,
че бог е баща на сирачето бедно.

[not_sweety]

Толкова съм мъчна за преглъщане,
колкото съм трудна за обичане.
Неочаквана като завръщане
и неподходяща да надничаш.
И да се затръшваш зад вратата,
няма как от мен да се опазиш.
Враните обичат тъмнината.
Грабвам. И очаквам да ме мразиш.
Бясна! Непобрана в океани съм!
И съм се разголила до пяна.
През гръмоотводи се спасявам.
На градушките тежа във дланите.
Вещица съм. Крия се навсякъде.
Кладите ми дават топлината си.
Виждам те - захвърлен като яхта.
Скъп и бял. И толкова уплашен.
Плътно влизам в тъмните ти дрехи.
Всяка нощ по малко отеснявам.
И на дъното съм ти утеха...
Със студена ласка те спясявам.

Глупости! Съвсем си се объркал.
Смърт ли? Не, не съм. Тя е добрата.
Толкова съм трудна. Като ъгъл.
Бавно неумиране... Тъгата.

Павлина Йосева

[Мариса]

AKO

Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен – не сееш клевети;
или намразен – злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;
Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш Краха – зъл предател –
еднакво със Триумфа – стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка – и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв – и почнеш нов градеж;
Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш сърце, нерви, мускули
да ти служат пак,след като са изхабени
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: “Влезте в крак!”
Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца – своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой – ще бъдеш Мъж!

[not_sweety]

Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка... Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист... Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни... Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си... Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого -
съществувай!

И си спомняй за мене понякога.

Христо Фотев