[Mirami]

Eй, страхотни неща сте пуснали!
Дев, случайно да я имаш "Писма до Клаудия" в ел. вариант?

ГРАДЪТ НА КЛАДЕНЦИТЕ Хорхе Букай

Тази история представлява за мен символът на веригата, свързваща хората чрез мъдростта на приказките. Разказа ми я пациент, който, от своя страна, я бил чул от един прекрасен човек - креолския свещеник Мамерто Менапасе. Така, както я възпроизвеждам тук, я подарих една нощ на Марси и Паула.

Градът не бил населен с хора, както всички останали градове по света. Градът бил населен с кладенци. Живи... но все пак кладенци. Кладенците се различавали помежду си не само по мястото, на което били изкопани, но и по устието си (тоест отвора, който ги свързвал с външния свят). Имало кладенци заможни и пищни, с гърла от мрамор и скъпоценни камъни; скромни кладенци от тухла и дърво и други, по-бедни, с прости дялани отвърстия, които излизали на повърхността на земята.
Общуването между обитателите на града ставало от устие на устие и новините бързо обикаляли от единия до другия му край.

Един ден в града се появила „мода", която сигурно била родена в някое градче на човеци. Според тази нова идея, всяко самоуважаващо се Живо същество трябвало да се грижи много повече за вътрешността, отколкото за външността си. Не повърхността била важна, а съдържанието.
И така кладенците започнали да се пълнят с предмети. Някои се пълнели с бижута, златни монети и скъпоценни камъни. Други, по-практични, се напълнили с домакински електроуреди и механични апарати. Имало и такива, които заложили на изкуството и започнали да се пълнят с книги, с идеологически манифести и специализирани списания.

Минало време.
Повечето кладенци се напълнили толкова, че не им останало място за нищо повече.
Не всички кладенци били еднакви, така че, докато някои се примирили с положението, други решили, че трябва да направят нещо, за да продължат да побират предмети във вътрешността си... На един от тях му хрумнало, че вместо да сгъсти съдържанието, може да увеличи вместимостта си, като се разшири.
Не минало много време и други започнали да му подражават. Всички използвали голяма част от енергията си, за да се разширяват и печелят повече пространство във вътрешността си. Един кладенец, малък и отдалечен от центъра на града, наблюдавал как другарите му се разширявали извънмерно. Казал си, че ако продължават да растат по същия начин, очертанията на различните кладенци щели скоро да се слеят и всеки щял да загуби самоличността си...
Може би тази мисъл станала причина да му хрумне, че другият начин да увеличи вместимостта си бил да расте не на широчина, а на дълбочина. Да стане по-дълбок, вместо по-широк. Скоро осъзнал, че всичко, което имал у себе си, правело тази задача невъзможна. Ако искал да бъде по-дълбок, трябвало да се изпразни от цялото си съдържание...
В началото се уплашил от празнотата. Но след това, когато видял, че няма друга възможност, го направил. Изпразнен от собствеността си, кладенецът започнал да става по-дълбок, докато останалите присвоявали нещата, от които се бил освободил...

Един ден нещо изненадало кладенеца, който растял навътре. Вътре, много дълбоко в себе си... намерил вода!
Дотогава никой кладенец не бил намирал вода.
Кладенецът преодолял изненадата си и започнал да си играе с водата на дъното - мокрел стените си, пръскал устието си и най-накрая извадил водата на повърхността. Дъждът бил единственият, който понякога напоявал града, но той впрочем се оказвал доста оскъден. И така почвата около кладенеца, съживена от водата, започнала да се пробужда.
Семената в недрата й покълнали и се превърнали в трева, в детелини, цветя и крехки стъбълца, които по-късно станали дървета... Животът избликнал в цветове около отдалечения кладенец, когото започнали да наричат Оазиса. Всички го питали как е успял да постигне това чудо.
Не е никакво чудо - отвръщал Оазиса. - Трябва да се търси вътре, в дълбочина.

Мнозина пожелали да последват примера му, но се отказали от тази идея, когато разбрали, че за да бъдат по-дълбоки, трябвало да се изпразнят. Продължили да се разширяват все повече, за да се пълнят с нови и нови неща...

В другия край на града друг кладенец решил да поеме риска да се изпразни... И също започнал да става по-дълбок... И също стигнал до вода...И също напръскал наоколо, с което създал втори зелен оазис в града...
Какво ще правиш, като свърши водата? - питали го.
Не знам какво ще правя - отговарял. - Но засега колкото повече вода вадя, толкова повече извира.

Минали няколко месеца преди голямото откритие.
Един ден, почти случайно, двата кладенеца разбрали, че водата, която всеки от тях намерил на дъното си, е една и съща...
Че подземната река, която минавала през единия, напоявала дълбините на другия.
Осъзнали, че пред тях се откривал нов живот.
Не само можели да общуват от устие на устие, на повърхността, като всички останали, но чрез търсенето си познали нов и таен начин да контактуват.

Така открили дълбокото общуване, до което стигат само онези, които имат смелостта да се изпразнят от съдържанието и да търсят в дълбините на съществото си всичко, което имат да дадат...

[Mirami]

Не зная как се казва, но пак е на Букай. Бих я нарекла

ЛЕЩАТА



Един ден Диоген ядял леща, седнал пред някаква къща.

В цяла Атина нямало по-евтино ядене от тази манджа.

С други думи, щом ядеш леща, значи съвсем си закъсал.

Минал един от министрите на императора и му рекъл:

- А, Диоген! Ако се беше научил да си по-покорен и да ласкаеш малко повече императора, нямаше да ядеш толкова леща.

Диоген спрял да яде, вдигнал поглед, взрял се в богаташа и му отвърнал:

- Бедни ми братко, ако се беше научил да ядеш малко леща, нямаше да има нужда да си покорен и да ласкаеш толкова императора.

[barrуwhite]

малко по-дълго е от приказка, защото е разказ, но определено дава повод за размисъл и адски много ме впечатлява триумфа на ревнивеца

Джеръм Селинджър - Устата ми хубава, очите ми зелени

едит: и две разказчета, коит няма как да не сте чели (още повече, че и лично съм ги пускал тук), но е добре да се намират в специалната тема вместо из общите ...

В часа по философия професорът застана зад катедрата си, отрупана с различни предмети и зачака студентите да утихнат.
Тогава взе голям празен буркан и го напълни с топки за голф.
Попита студентите дали съдът е пълен. Те отговориха утвърдително. После професорът взе една кутия с камъчета и я изсипа в съда, разклати го леко и камъчетата се наместиха между топките за голф. И отново попита студентите дали съдът е пълен. Те пак отговориха утвърдително. Сетне професорът взе кутия с пясък и я изсипа в съда. Естествено пясъкът запълни всичко.
Той попита още веднъж дали съдът е пълен. Студентите отговориха единодушно "да".
Тогава професорът взе две кутии с бира от бюрото и изсипа съдържанието им в съда, което изпълни празното пространство сред песъчинките.
Студентите се разсмяха.
Сега, каза професорът, когато смехът утихна, искам да ви кажа, че този съд представлява вашият живот. Топките за голф са важните неща във вашия живот - семейството ви, здравето ви, децата ви, приятелите ви, страстите, предпочитанията ви - все неща, които, ако загубите всичко друго и ви останат само те, животът ви ще бъде достатъчно пълен. Камъчетата са другите неща - работата ви, къщата ви, колата ви. Пясъкът е всичко останало - малките неща. И продължи: "Ако най-напред сложите пясъка в съда, няма да има място за камъчетата и топките за голф. Същото се случва и с живота. Ако губите времето и енергията си за дреболии, никога няма да имате място за нещата, които са важни за вас. Обръщайте внимание на нещата, които застрашават щастието ви. Играйте с децата си. Излезте с партньора си навън, на вечеря. Винаги ще се намери време да изчистите къщата и подредите. Погрижете се най-напред за топките за голф, за нещата, които наистина си заслужават. Подредете приоритетите си. Останалото е само пясък."
Една от студентките вдигна ръка и попита: "А какъв беше смисълът на бирата?" Професорът се усмихна. "Радвам се, че ме попитахте. Исках просто да ви покажа, че няма значение колко пълен е животът ви, винаги ще се намери място и за две бири."

Имаше едно време едно момче. То незнаеше, че ще има и едно момиче. То не беше разбрало още, че най-хубавите неща стават с момче и момиче. Просто искаше да има още едно такова като него и затова обичаше пластелина.

Момчето беше почти на седем години, когато се появи момичето. То незнаеше, че ще има и едно момче. То не беше разбрало още, че най-хубавите неща стават с момиче и момче. Просто искаше да има още едно такова като него и затова обичаше музиката.

Момчето беше само.
И момичето беше само.

Момчето можеше да обича много.
Момичето също можеше да обича много.
Но още не бяха го разбрали.

Момчето можеше много. И искаше от другите също да могат много.
Момичето можеше много. И искаше от другите също да могат много.
Това смущаваше хората наоколо.

Момчето беше самостоятелно и щедро още от дете.
Момичето беше самостоятелно и щедро още от дете.
Това плашеше хората наоколо.

Момчето започна да тъгува и в тъгата си направи момчешки грешки.
Момичето започна да тъгува и в тъгата си направи свои момичешки грешки.
И така дълго - докато се видяха.

Отначало не си повярваха, че съществуват. Кръжаха наоколо и си пляскаха с ръце. Наистина беше невероятно, че се срещнаха, че се познаха и че можеха да се имат! И после, след като се убедиха в реалността на другия, се объркаха. Бяха свикнали да се държат с хората диво и открито и да срещат неразбиране, а сега се разбираха с четвърт дума. Не знаеха какво да правят. За да се защитават, бяха свикнали да се не прощават, да наказват. И - както не вярваха че е възможно да се срещнат, решиха да не вярват че ще бъдат дълго заедно. Започнаха да се обвиняват, че са такива, каквито са, защото искаха да излекуват един друг от собствените си недостатъци, защото искаха да спестят на другия собствените си болки. Толкова се обичаха, че не можеха да си прощават и най-дребните грешки.
Боготворяха се един друг.
И се разделиха.

И сега незнам как са, но много искам да вярвам, че ще порастнат.
И че ще имат деца.
И ще го отгледат.
И ще жеивеят в щастие.
И ще умрат стари. Много стари. С млади очи.

[DWP]

От последното се просълзих...

[Mirami]

Първоначално написано от barrуwhite

малко по-дълго е от приказка, защото е разказ, но определено дава повод за размисъл и адски много ме впечатлява триумфа на ревнивеца

Джеръм Селинджър - Устата ми хубава, очите ми зелени

Определено дава повод за размисъл. Много добре е описал отношението на Артър към Джоуни, ква любов, кви пет лева, когато присъства ревността? Иначе останах с впечатлението, че Джоуни е при Лий и сега се опитвам да разбера смисъла на второто обаждане. Нещо ми убягва. Ти как го разчиташ?
Хареса ми, ще прочета и другите.

[SweetShark]

Мисля, че Лий се усетил колко е жалък станал в очите на Артър и затова се е обадил с "фалшивата" версия втория път, да му докаже какъв е мъж...особено след служебната издънка...

[Mirami]

Не зная дали се е засрамил или просто:

— Ама ти недей мисли, че ти се обадих повторно, защото се тревожа за моята шибана служба. Съвсем не. Право да ти кажа, хич не ми пука. Мислех си само, че ако мога да се оправя с Младия, без да си блъскам много-много главата, ще бъде страшно глупашко да…

Още едно доказателство колко малко му пука за Джоуни, просто кариерата винаги е на първо място. И сякаш това е точно причината за характериалната несигурност.
Това е моят поглед, но... както винаги е повлиян от собствените ми убеждения.
Интересен разказ наистина

[Mirami]

“Ами ако това беше истина” от Марк Леви, откъс

И тя реши да му разкаже една история, малка игра, за да го разсее. Помоли го да си представи, че е спечелил конкурс със следната награда: всяка сутрин една банка ще му отваря кредитна сметка за 86 400 долара. Ала всяка игра си има правила, а в тази те са:

„Първо: всичко, което не си похарчил през деня, вечерта ти се отнема, не можеш да мамиш, не можеш да прехвърлиш тези пари в друга сметка, но всяка сутрин, когато се събудиш, банката ти отваря нова сметка с нови 86 400 долара за през деня. Второ правило: банката може да прекъсне тази игра без предупреждение; във всеки момент може да ти каже: край, сметката се закрива и няма да има друга. Какво ще направиш?“

Той не разбираше много добре.
„Толкова е просто, това е игра, всяка сутрин на разсъмване ти дават 86 400 долара с единственото условие да ги похарчиш през деня, останалата сума ще ти бъде отнета, когато си легнеш, но този дар от небето или тази игра може да спре във всеки момент, разбираш ли? Значи въпросът е: какво ще направиш, ако получиш подобен дар?“
Той веднага отвърна, че ще похарчи всеки долар, за да си достави удоволствие, и ще подари куп неща на хората, които обича. Ще изразходва всеки цент, подарен от тази „магическа банка“, за да направи щастлив своя живот и този на близките си, „дори и на непознатите, между другото, защото не вярвам, че ще успея да изхарча за себе си и за близките си 86 400 долара на ден, но какво искаш да кажеш?“.

Тя отговори: „Всички разполагаме с тази магическа банка, това е времето. Рогът на изобилието, пълен със секунди, които се ронят!
Всяка сутрин, когато се събудим, ни дават кредит от 86 400 секунди живот за през деня и когато вечер заспиваме, нищо не се прехвърля, неизживяното през деня е загубено, вчера е отминало. Всяка сутрин тази магия започва отново, пак ни дават 86 400 секунди живот и играем при това неотменно правило: банката може да закрие сметката ни във всеки момент без предупреждение; във всеки миг животът ни може да спре. И какво правим с нашите ежедневни 86 400 секунди? Нима секундите живот не са по-ценни от доларите?“

Откакто бе катастрофирала, тя разбирала всеки ден колко малко хора осъзнават, че времето трябва да се пресмята и цени. Обясни му какъв бе изводът от нейната история:
„Искаш да проумееш какво представлява една година живот: попитай студента, когото са скъсали на годишния му изпит. Един месец живот: поговори с майката, която е родила недоносено дете и чака то да излезе от кувьоза, за да го прегърне живо и здраво. Една седмица: попитай този, който работи в завод или мина, за да изхрани семейството си. Един ден: попитай двама нерешителни влюбени, които очакват да се срещнат. Един час: попитай страдащия от клаустрофобия, затворен в повреден асансьор. Една секунда: погледни изражението на човека, който току-що се е спасил от автомобилно произшествие. Една хилядна от секундата: попитай атлета, след като на Олимпиадата е спечелил сребърния, а не златния медал, за който е тренирал години наред. Животът е магия, Артър, и ти говоря като познавач, защото, откакто катастрофирах, се научих да ценя всеки миг. Затова, моля те, нека използваме всички секунди, които ни остават.“
Артър я взе в обятията си и прошепна в ухото й: „Всяка секунда с теб е по-ценна от всички други.”

[gwendoline]

Всеки миг е още една възможност да се усмихнеш, нали така, Тони...?

[emiko]

Първоначално написано от strangenick2

“Ами ако това беше истина” от Марк Леви, откъс

Много ми хареса!!!!!