[Mirami]

от Томас Харис (из Писма до Клаудия, Хорхе Букай)

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

В дома на младото семейство. Жената е поднесла вечеря за съпруга си - великолепен свински бут на фурна, какъвто приготвя за първи път.

Той (опитва). Много е вкусно. Защо си отрязала връхчето?
Тя. Свинсикят бут се приготвя така.
Той. Не е вярно. И друг път съм ял печен бут и е бил цял.
Тя. Възможно е, но като се отреже връхчето, става по - вкусен.
Той. Глупости! Защо?
Тя (колебливо) Мама така ме е учила...
Той. Хайде да идем у майка ти.

ВТОРО ДЕЙСТИЕ

В дома на тъщата

Тя. Мамо, как се приготвя свински бут на фурна?
Майката. Бутът се подправя, отрязва се връхчето и се слага във фурната.
Тя. (към него) Видя ли?
Той. Госпожо, а защо се отрязва връхчето?
Майката (колебливо) Ами...за да се подправи, да се опече...Майка ми така ме е учила!
Той. Хайде да идем у баба ти!

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

В дома на бабата на момичето.

Тя. Бабо, как се приготвя свински бут на фурна?
Бабата. Подправям го хубавичко, оставям го да престои три часа, отрязвам му връхчето и го пека на бавен огън.
Майката (към него) Видя ли?
Тя (към него) Видя ли?
Той (упорито) Бабо, с каква цел отрязвате връхчето?
Бабата. Ами че отрязвам връхчето, за да може да влезе във фурната. Печката ми е много малка...

ЗАВЕСАТА ПАДА

[Mirami]

Приказка за Прошката

Веднъж в училище, една учителка решила да подискутира със своите ученици темата за човешките взаимоотношения. Всеки споделял своите мисли, изказали се най-различни мнения - едни се подкрепяли, други се допълвали, трети си противоречали. Накрая учителката направила едно предложение на децата:

- Отправям ви едно предизвикателство – казала им тя. - Вие самите да направите един експеримент, който ще ви даде незабравим житейски урок. Приемате ли?

На учениците им станало интересно и всички единодушно закимали в знак на съгласие.

- Обещавате ли обаче, да изпълнявате безпрекословно всичко, което ви кажа оттук нататък? И да не се отказвате по средата на експеримента?

Когато учениците и тук отговорили утвърдително, учителката казала:

- Искам утре всеки от вас, идвайки на училище, да донесе по една торба с картофи. Това ви е първата задача.

Децата се спогледали недоумяващо и започнали да задават въпроси, но учителката отговорила, че сега повече нищо няма да им издаде.

На следващата сутрин всички ученици от класа носели по една голяма торба с картофи. Като ги видяла, учителката се усмихнала:

- Виждам нетърпението и любопитството в очите ви, затова минавам направо на въпроса. Вземете сега чувалчетата с картофи и ги сложете пред вас на чиновете. Аз сега ще ви раздам по една празна чанта. А от вас искам следното: да се замислите и да си спомните имената на всички хора, на които поради някаква причина сте отказали да простите за нещо, което са ви причинили. За всеки такъв човек, за който се сетите, вземете по един картоф от вашата торба, издълбайте името на този човек върху кората на картофа и го пуснете в празната чанта. Хайде направете го...

И учениците се захванали да изпълняват заръките. Те усърдно прехвърляли картофи от едната чанта в другата, надписвайки на тях имената на хора, които са оставили трайни негативни спомени в тяхното съзнание. В края на часа в чантите на някои от децата имало по 4-5 картофа, но имало и такива, които били пълни почти догоре...

Учениците отправили отново въпросителни погледи към учителката, питайки я какво ще следва сега. А тя отвърнала:

- През следващата една седмица, където и да ходите, каквото и да правите, вие трябва да носите със себе си вашата торба с картофи. През деня - на училище, после вкъщи, на срещи с приятели, дори когато си лягате вечер, тя пак трябва да е неотлъчно до вас...

Един по един се изнизали дните на седмицата. Но още с влизането на учителката в клас, учениците които стриктно били изпълнили препоръките й, започнали да се оплакват:

- Много ми е трудно да мъкна навсякъде със себе си толкова тежка торба...

- Тия картофи вече започнаха да миришат, от където и да мина, хората ме гледат странно и шушукат зад гърба ми...

- Изморихме се вече, а и ни писна от това...

- Така и не разбрахме каква беше поуката от този “експеримент”...

Учителката се усмихнала:

- Целта на този опит беше да ви покаже, че отказвайки да простим, ние всъщност наказваме най-вече себе си. Сами обричаме душата си да носи такъв тежък товар и така се самоизмъчваме. Мислим си, че прощавайки, ние отстъпваме пред този, който по някакъв начин ни е наранил. А всъщност истината е, че с ПРОШКАТА ние правим добро на самите СЕБЕ СИ...

[MILI]

1. Пощенски картички
Както чувам, модата да се изпращат пощенски картички започва да изчезва дори в Германия, където всъщност се е появила за първи път. В Германия или вършат нещо докрай, или съвсем не се захващат с него. Ако немецът се заеме да изпраща пощенски картички, той зарязва всичко друго. Немският турист изобщо не знае къде е бил, докато, завърнал се у дома, не прегледа у познати и роднини изпратените им от него картички. Едва тогава той започва да изпитва истинска наслада от своето пътешествие.

— Какво очарователно старинно градче! — възкликва немският турист. — Колко е жалко, че когато бях там, не ми остана време да изляза от хотела и да го разгледам. И все пак приятно е да знаеш, че си бил в такова прелестно място!

— Сигурно сте имали малко време? — пита познатият.

— По-малко от денонощие — обяснява туристът. — Трябваше още от вечерта да се купят картички, а сутринта — да се пишат адреси и по някоя и друга дума до всички. Когато свърших с това и закусих, беше дошло време за тръгване.

Той взема друга картичка — с изглед от върха на някаква планина.

— Изумително! Великолепно! — възкликва потресеният турист. — Ако знаех, че там е такава красота, непременно бих разгледал всичко. Бих останал дори цял ден повече.

Любопитно е да се наблюдава пристигането на група немски туристи в някакво шварцвалдско селце. Едва изскочили от пощенската карета, те шумно връхлитат срещу самотния местен полицай.

— Къде се продават пощенски картички?

— Имаме само два часа, кажете, къде могат да се купят картички?

Подушил бакшиша, полицаят бързо тръгва напред. След него се устремяват дебели старци, несвикнали да ходят бързо, още по-дебели фрау, повдигнали поли над всяка норма за приличие, мършави фройлайн, увиснали на ръцете на своите годеници. Почувствувал опасността, стреснатият минувач бърза да се скрие в първия вход. Оня, който се позабави случайно, рискува да се намери в канавката. За нещастие вратата на магазинчето е твърде тясна. Въздухът се раздира от воплите на полузадушени жени и стъпкани деца, от проклятията на енергични и упорити мъже. По начало немците са спокойни и дисциплинирани хора, но в битката за пощенски картички направо се превръщат в диви животни. Ето, някаква жена се е добрала до картона с картички и едва започнала да избира, грубо го измъкват от ръцете й. Тя се разридава и потънала в сълзи, започва да раздава с чадъра си удари наляво и надясно. Най-хубавите картички се разграбват от най-нахалните и най-силните. А за тези, които са по-слаби или по-учтиви, остават само картички с изгледи на пощенски сгради и железопътни станции. После тълпата раздърпани и изподрани туристи се втурва обратно в хотела. Изблъскали от масата приборите, те трескаво започват да пишат, плюнчейки молива. Обедът се изгълтва набързо. Конете се запрягат отново, туристите се настаняват по местата си и потеглят, разпитвайки кочияша как се нарича мястото, където току-що са били.

2. Как изкуството погуби жената

Мистър Енсти ми е разказвал за един бръснар, който се влюбил във восъчния манекен от собствената си витрина. От сутрин до вечер мечтите му изграждали образа на красива млада жена с восъчно-бледо лице, с постоянно изражение на миловидност и достойнство. Нито едно от познатите му момичета не могло да се сравнява с нея. Ако не ме лъже паметта, той умрял като ерген с печалната мечта по съвършената восьчна кукла. Ние, мъжете, трябва да благодарим на бога, че изкуството не се нахвърля срещу нас с такава ожесточеност. Представете си какно би станало, ако афишите, витрините, страниците на илюстрованите списания се наводнят от тълпи идеални млади мъже с безупречно опънати панталони, които никога не се издуват при колената! В края на краищата това би могло да свърши само с едно — да бъдем обречени до края на живота си сами да си приготвяме закуската и сами да си оправяме леглата.

И без туй романистите и драматурзите успяха вече да ни усложнят живота. В пиесите и романите младите мъже се обясняват в любов с такова красноречие, с такава неизчерпаема фантазия, че за цяла година не би могъл да се научиш да изречеш думите им. Представям си какво си мисли едно момиче с претъпкана от романи глава, когато реален, жив младеж й се обяснява в любов! Как не можа да измисли едно ласкаво име за нея! Да я беше нарекъл поне душичке или да беше намекнал плахо, че тя е неговата пчеличка или мимоза — във вълнението си той не можеше да си спомни какво именно. А в романите тя е чела, че героят сравнява героинята поне с половината от известните на науката растения. На него не му достигат термини, изучавани в елементарните курсове по астрономия, за да изрази впечатлението, което му е направила нейната външност. Той разграбва поголовно Бонд стрийт в стремежа си да й обясни на какво приличат различните части на нейното тяло — очите й, зъбите й, сърцето, косите, ушите. И само скромността му пречи да разшири този каталог. Любовникът от островите Фиджи сигурно би отишъл още по-далече, но ние все още нямаме роман за островите Фиджи. И докато съвременният герой развива своята тема, момичето навярно си изгражда някаква представа за себе си като за миниатюрен музей за приложни и изящни изкуства.

3. Колко е трудно да се следват образците на изкуството

Бедната Енджилина не може да се задоволи с действителния Едвин. Аз не гарантирам, че живописта и литературата не са направили живота ни по-сложен, отколкото би трябвало да бъде. От върха на планината никога не се открива в действителност такава широка гледка, каквато е изобразена на картичката. Спектакълът рядко оправдава рекламата. Поли Пъркинс с нищо не е по-лоша от другите момичета, но съвсем не може да се сравнява с красавицата от календара на бакалина. Бедният Джон е толкова мил и толкова сърдечно предан — така поне се разбира от глуповатата му и объркана реч, — но може ли да му се отговори с взаимност, ако човек си спомни как обича героя от пиесата! „Художникът е изградил своя свят от мечти“ и в сравнение с неговия свят действителността ни изглежда необикновено сива!

[simone]

"ОБИЧАМ ТЕ!" - Мелиса

- Какво се казва на някого, когото обичаш?
- Ами... "ОБИЧАМ ТЕ!" - каза той.

- А ако се уплаши?
- Тогава значи не е готов да го обичаш. - каза той.

- И какво се прави тогава?
- Изчакваш го. - каза той.

- Как така?
- Изчакваш го да стане готов. - каза той.

- А ако не стане?
- "Ако" са три буквички, които поставени пред едно изречение променят всичко... - каза той.

- А какво му казваш тогава? Лъжеш ли го?
- Не, продължаваш да го обичаш... - каза той.

- А какво се прави, когато обичаш някого? Жените ли се?
- Не. - каза той.

- А защо всички се женят?
- Защото не знаят, какво е да обичаш! - каза той.

- Кой знае?
- Ти знаеш! - каза той.

- Защо?
- Защото обичаш някого... - каза той.

- Защо така мислиш?
- Иначе нямаше да ме питаш. - каза той.

- А какво правиш, когато някой ти каже “ОБИЧАМ ТЕ”?
- Вярваш му! - каза той.

- Защо?
- Ще разбереш, когато някой ти каже “ОБИЧАМ ТЕ”!- каза той.

- Защо мислиш, че не са ми казвали?
- Той не ти го е казвал - каза той.

- Аз кога съм го срещнала?
- Когато залеза и изгрева се сляха в едно... - каза той.

- Как така?
- Ще разбереш, когато някой ти каже “ОБИЧАМ ТЕ”! - каза той.

- А какво правиш, когато някой те попита “ОБИЧАШ ЛИ МЕ”?
- Нищо. - каза той.

- Защо?
- Защото, ако го обичаш, той ще знае... и няма да има нужда да те пита - каза той.

- А защо всички все повтарят на другия “ОБИЧАМ ТЕ”?
- Защото не са сигурни... - каза той.

- В какво?
- В любовта си! - каза той.

- А какво става когато любовта свърши?
- Нищо. - каза той.

- Защо?
- Защото тя не свършва! - каза той.

- А защо всички се развеждат?
- Любовта и бракът нямат нищо общо. - каза той.

- Ти всички отговори ли знаеш?
- Не... - каза той.

- А как ми отговаряш?
- С голямото си желание! - каза той.

- Знаеш ли какво?
- Да... - каза той.

- ОБИЧАМ ТЕ!...
- Знам! - прошепна тихо той...

[Mirami]

Добре, че го направих!

Имало едно време едно малко градче. То се състояло от 4 отделни квартала.

Първият квартал се казвал "ДА, ОБАЧЕ"... Хората, живеещи в него винаги смятали, че знаят кое как трябва да се направи. Но като дойдел моментът да го свършат, всеки път отговаряли с "Да, обаче...". И все си намирали някакво оправдание, за да не го направят. Отговорът им винаги бил грешен, а те били ненадминати в това да прехвърлят вината за случващото се върху другите...

Вторият квартал се казвал "ЩЕ ГО НАПРАВЯ"... Хората, живеещи в него, знаели кога, какво трябва да правят. Подготвяли се за това стъпка по стъпка, обмисляли дълго своите действия. Но когато най-накрая се решавали да действат разбирали, че вече са пропуснали своя шанс. И тогава започвали да се вайкат и да си обещават, че следващия път ще бъдат по-решителни и по-смели. Ала все го отлагали. Дори решението да не отлагат повече живота си, го отлагали за друг път...

Третият квартал се наричал "ЕХ, АКО"... Неговите жители имали много силно развити възприятия за живота. Те винаги знаели, кое е най-правилното и удачното в дадена ситуация и как трябва да се постъпи. Но... това ставало едва когато вече всичко било свършено и било прекалено късно за каквото и да е. Чак челата им били разранени да си блъскат главите в стената във вайкане и съжаления за отминали неща и пропуснати възможности...

В най-раззеленената част на града, където били най-красивите къщи и най-цветните градини, се намирал четвъртия квартал. Той носел името "ДОБРЕ, ЧЕ ГО НАПРАВИХ!"

Когато излизали на разходка из града и минавали през този квартал, хората от "ЕХ, АКО" винаги гледали с възхищение на всичко наоколо.

Тези от "ЩЕ ГО НАПРАВЯ" също искали да отидат до там, да се поразходят и да разгледат, но все не успявали да намерят време и възможност за това.

А живеещите в "ДА, ОБАЧЕ", вместо да се радват на всичко красиво в тази част на града, все мърморели и намирали от какво да се оплачат. Или сенките на дърветата не им били достатъчно широки или гъсти, или слънцето трябвало да изгрява по-рано, и други подобни...

Но и жителите на "ДОБРЕ, ЧЕ ГО НАПРАВИХ" също си имали свой недостатък:

В техния мозък бил блокиран Центърът за Генериране на Оправдания! По тази причина мястото, където те живеели, винаги изглеждало красиво, подредено, спокойно. И Животът за тях бил истинско удоволствие...

[Mirami]

Какво можем да научим от гъските?

Есен е и прелетните птици поемат своя преход към южните страни. Гъските също се нареждат под формата на буквата V и тръгват към топлите земи. Да, те винаги летят подредени точно по този начин и това не е случайно. След дълги наблюдения и проучвания, ето до какви изводи са стигнали учените:

Когато летят под формата на буквата V, размахвайки крилете си всяка гъска създава възходяща струя въздух на птицата зад себе си, с което улеснява нейния полет. По този начин цялото ято изминава поне със 70% по-голямо разстояние, отколкото ако всяка птица лети самостоятелно.

Каква е поуката:

Ако имаме поставени конкретни цели и ако се борим с общи усилия за тяхното постигане, много по-бързо и лесно ще ги осъществим.

~ . ~ . ~

Ако някоя от гъските реши да се отдели от ятото, тя губи помощта от въздушното течение и веднага усеща съпротивлението при опита да лети сама. Щом разбере това, тя бързо се връща обратно към групата. Така отново се възползва от повдигащата сила на течението, създавано от птицата летяща пред нея.

Каква е поуката:

Ако притежаваме разум, колкото една гъска, ние ще се движим заедно с хората, които вървят в същата посока като нас и ще се възползваме от помощта, която ни оказват.

~ . ~ . ~

Гъската-водач, която лети най-отпред, се изморява по-бързо от останалите, тъй като не може да се възползва от въздушното течение създавано от другите птици. Затова, когато усети, че силите й отслабват, тя отстъпва назад, а на нейното място минава някоя друга от ятото.

Каква е поуката:

Когато вършим тежка и изтощителна работа, идва момент, в който най-добре е да отстъпим мястото си на някой друг, докато възвърнем отново силите си.

~ . ~ . ~

Когато ятото забави скоростта си, гъските намиращи се най-отзад започват да крякат. Така те предупреждават и насърчават летящите отпред птици, да усилят темпото и да поддържат скоростта.

Каква е поуката:

Понякога, за да извървим пътя и да постигнем целта си, имаме нужда от подвикването и насърчаването на другите. Не бива да се сърдим и обиждаме от това.

~ . ~ . ~

Ако някоя от птиците в ятото се разболее или бъде улучена от ловджийски куршум, тя не може да продължи своя полет заедно с ятото. Тогава две от останалите гъски също се отделят и я придружават, докато си намери безопасно място за кацане. Те остават заедно там, докато болната птица оздравее или докато умре. Едва тогава отново отлитат и се присъединяват към някое друго ято гъски, преминаващо наблизо.

Каква е поуката:

Ако притежаваме сърце и разум, поне колкото една гъска, ние ще се отнасяме един с друг по същия начин.

[Mirami]

НА ДЪНОТО НА РЕКАТА Ричард Бах

Някога на дъното на голяма кристална река имало селище, обитавано от някакви същества.
Реката безмълвно течала над тях: млади и стари, богати и бедни, добри и лоши. Течала по своя път и знаела единствено за своето кристално Аз.
А всичките тези същества, всеки по своему, се държали за камъните и стеблата на подводните растения, защото умението да се държат било основно в техния живот, а да се съпротивляват на течението на реката те се учели от самото си раждане.
Но едно същество накрая казало:
-Уморих се да се държа! И като не виждам със собствените си очи, вярвам, че течението знае къде отива. Сега ще пусна камъка и нека то ме отнесе със себе си. Иначе ще умра от скука!
Другите същества се разсмяли:
-Глупак! Само пусни камъка и обожаемото ти течение така ще те завърти и блъска в камъните, че от това ще умреш по-бързо, отколкото от скука.
Но то не ги послушало. Поело си дълбоко въздух, разперило ръце и в този момент течението го завъртяло и ударило в камък. Но то не посегнало да се задържи за камъка, течението го завъртяло отново и го издигнало високо над дъното, където нямало никакви камъни.
А съществата надолу по реката, за които то било непознат, закрещели:"Гледайте! Чудо! Той е същия като нас, но лети. Гледайте, Месия дойде да ни спаси!"
Носеното от реката същество казало:
-Аз съм същия Месия като вас. Реката с радост ще ни освободи и ще ни издигне нагоре, само ако се осмелим да се пуснем от камъните. Нашата истинска работа се заключава в това странстване, в това изключително пътешествие.
Но те само закрещели още по-силно: "Спасител!", все така вкопчени в камъните, а когато погледнали отново нагоре, него вече го нямало, те останали сами и ... започнали да съставят легендата за Спасителя.

[Mirami]

МЪДРЕЦ И БУХАЛ Притча от Александър Шубников

Веднъж преди разсъмване при Мъдреца долетял Бухалът и казал:
-Всички зверове и птици те смятат за най-мъдрия на света и само ти можеш да ми помогнеш. Вече сто години не мога да намеря отговор на главния въпрос: защо аз, ненавиждащият тъмнината, винаги се старая да я избягвам, но винаги живея или в сумрак, или в полумрак?
-Да избягваш нещастието не е същото като това, да се стремиш към щастието - отвърнал мъдрецът.- Избягвайки тъмнината, ти през цялото време мислиш само за нея, криеш се от нея, без да виждаш път, вместо да вървиш право към светлината. Мисли за светлината,стреми се към светлината, търси светлината и бързо ще намериш това, което търсиш.
-Благодаря ти за съвета!-забухала птицата.-Сега ще отлетя в хралупата си, ще си почина и когато настъпи нощта, ще отлетя далеч от нея и повече никога няма да се върна в ненавистната тъма!
Плеснал с крила и отлетял.
Мъдрецът мълчаливо повдигнал рамене, обърнал се и тръгнал към светлината.

[Lilith]

http://detskisviat.hit.bg/Prikazki/World/Kibrit/12.htm

[Mirami]

ТРЯБВА ЛИ ДА СЕ ОТРЕКА ОТ СВЕТА

Млад църковен служител се обръща към своя наставник:
-Отче, трябва ли напълно да се отрека от света?
-Не се безпокой, - отвръща наставникът - ако ти живееш наистина по християнски, светът сам ще се отрече от теб.



Обущарят (Александър Пушкин)

Картина обущарят съзерцавал
и грешка във обувките открил.
Художникът в миг грешката поправил,
но обущарят важно продължил:
„Лицето ми се вижда малко криво.
Не са ли твърде голи тез гърди?…“
Тук Апелес го спрял нетърпеливо:
„Ти, друже, до обувките съди!“

Приятел имам — нека да прощава, —
но той със чудна вещина познава
не знам какъв предмет. На думи там е скъп.
А обществото взе да преценява
съвсем по обущарския калъп.