[emiko]

Хорхе Букай “Нека ти разкажа”

Упоритият дървар

Имало някога един дървар, който отишъл да работи в едно сечище. Надницата била добра, а условията още по-добри, тъй че дърварят решил да си свърши добре работата.

Първият ден отишъл при надзирателя, който му дал секира и му посочил къде да сече в гората.

Въодушевен, мъжът тръгнал да сече дърва.

Само за един ден отсякъл осемнайсет дървета.

- Браво - рекъл му надзирателя. - Продължавай така.

Окуражен от думите му, на следващият ден дърварят решил да работи още по-добре. Затова вечерта си легнал съвсем рано.

На сутринта станал преди всички и отишъл в гората.

Но въпреки всички усилия, не успял да отсече повече от петнайсет дървета.

- Сигурно съм уморен - помислил си. И решил да си легне още по залез.

Станал в зори, готов да удари маркировката на осемнайсет дървета. Но този ден не стигнал дори до половината.

На следващия ден отсякъл седем дървета, после пет, а последния ден се мъчил цял следобед над второто си дърво.

Дърварят се притеснил какво ще си помисли надзирателят, отишъл да му обясни, че нещо става с него, и му се заклел, че работи до изнемога.

Надзирателят го попитал:

- Кога за последен път наточи секирата?

- Да я наточа ли? Нямах време за точене, бях много зает със сеченето на дървета.

[Mirami]

Притча за белия кон и съдбата

В едно село живеел много беден старец, но даже кралете му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Кралете му предлагали невиждани суми за коня, но старецът винаги казвал, че конят за него не е кон, а личност и не може да го продаде... Веднъж, старецът видял, че конят го няма и всички жители на селото му казали:

- Ти си един нещастен глупак, ние винаги сме знаели, че конят ще избяга в един момент. Да беше го продал, сега щеше да имаш купища пари.

- Не отивайте толкова далеч - отговорил старецът - просто кажете, че конят го няма на мястото му. Това е фактът. Дали това е нещастие или благословия, това вече е разсъждение. А кой знае какво ще последва?

Хората се смеели на стареца, те знаели, че той не е съвсем с ума си.

Но след 15 дни, конят се върнал и довел със себе си още 10 също толкова красиви коне.

- Старецът беше прав - започнали да говорят хората, това наистина не е било нещастие, а благословия.

- Не отивайте толкова далеч - пак отговорил старецът - фактът е, че конят се върна и доведе още 10 коня със себе си. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Това е просто фрагмент. Вие прочетохте само една дума в изречението, как може по нея да съдите за цялата книга?!

Този път, хората не обсъждали, но в себе си решили, че старецът не е прав - 11 прекрасни коня, нима това не е благодат!

След една седмица, синът на стареца, който започнал да обяздва конете, паднал и си счупил и двата крака. Хората отново започнали да говорят:

- Прав беше старецът. Това не е благословия, а нещастие.

- Вие сте пълни с разсъждения. От къде знаете, това благословия ли е или нещастие? Кажете, просто, че синът ми си счупи краката. Това са фактите. Кой знае дали това е благословия или нещастие? Животът ни се дава на парченца, повече не ни е дадено да знаем.

След няколко седмици страната започнала война и всички момчета от селото били взети войници. Цялото село плачело, защото знаело, че повечето от тях никога няма да се върнат. Синът на стареца обаче, останал при баща си, защото бил инвалид. Хората отново отишли при бащата и казали:

- Ти пак беше прав, старче. Твоят син със сигурност ще остане жив, а за нашите - не знаем. Твоето е благословия.

Старецът отвърнал:

- Вие продължавате да съдите. Факт е само, че моят син си е останал вкъщи.Само абсолютът знае, дали това е благословия или нещастие...

Докато съдите, вие не растете и не се развивате. Разсъждението означава застинало състояние на ума. Умът обича да разсъждава, защото развитието е рисковано и неуютно. В действителност пътешествието никога не свършва; завършва една част от пътешествието и започва друга. Животът е просто един безкраен път ...

[Mirami]

Жената с болното бебе

След невероятното си и безупречно представяне, известният аржентински голф играч Робърт Винченцо спечелил поредната си награда. При получаването на купата дал кратко интервю за медиите, след което се отбил в клуба, прибрал си от там багажа и се отправил към паркинга, където била колата му.

Тогава към него се приближила една жена. След като го поздравила за постигнатия от него успех, набързо му разказала, че има малко бебенце, което е много болно и се нуждае от скъпо лечение, а тя не разполага с нужните за терапията средства и не може да покрие разходите. Затова детенцето й се топяло с всеки изминал ден пред очите й и все повече се приближавало към смъртта...

Разказът на жената много трогнал Винченцо. Той веднага бръкнал в джоба си, извадил чековата си книжка и подписал чек с една значителна част от току що спечелената на турнира сума. Подал го на жената с думите:

- Надявам се да ги използваш в добри дни с детето си...

Седмица по-късно, докато Винченцо обядвал в клуба, при него дощъл един от членовете на голф-сдружението и му казал:

- Момчетата от паркинга ми разказаха, че миналата седмица, когато вие спечелихте турнира, при вас е дошла някаква жена и сте разговаряли...

- Да – отвърнал Винченцо. – Какво толкова странно има в това?

- Да, разбира се, че не е странно – смутено изрекъл мъжът. – Но трябва да ви кажа нещо. Тази жена е просто една мошеничка. Ходи при такива богати и известни хора като вас, разказва сърцераздирателни истории за това, че има болно дете, което се нуждае от скъпо лечение, че тя не може да си го позволи и така успява да откопчи големи суми пари. И доколкото разбирам, вас също е успяла да измами...

Винченцо го погледнал недоумяващо и попитал:

- Какво? Нима искаш да кажеш, че всъщност няма никакво умиращо бебе, така ли?

- Точно така – кимнал мъжът. - Няма такова дете, всичко е измислица.

- Прекрасно! Това е най-хубава вест която съм получавал тази седмица! – възкликнал с радост Винченцо...

[gwendoline]

Царят и четирите му жени – притча за богатството, приятелите и душата

Имало един цар, който имал четири жени. Четвъртата си жена, той обичал най – много, обличал я с най – скъпите дрехи и задоволявал всичките й прищевки. Давал й само най – доброто. Той също обичал много и третата си жена и я показвал на кралете от съседните кралства. Но се страхувал, че един ден тя ще го изостави заради друг. Царят разбира се обичал и втората си жена. Тя била негова много добра приятелка и била винаги нежна, внимателна и търпелива. Когато той имал проблем, винаги можел да й се довери и знаел, че може да разчита на нея в трудни времена. Първата жена на царя била много лоялен партньор и допринесла много за нарастването на неговото богатство и величие. Въпреки това, той не я обичал, и въпреки че тя го обичала силно, той рядко я забелязвал.

Един ден, царят се разболял и разбрал, че скоро ще умре. Попитал четвъртата си жена: „Обичах те повече от всички, обличах те с най-скъпите дрехи и винаги се отнасях с теб добре. Сега ще ми правиш ли компания и ще дойдеш ли с мен, когато умра?”
„Няма начин” – казала четвъртата жена и си тръгнала, без да каже нищо повече. Нейният отговор се забил като остър нож в сърцето му.

Тъжният цар попитал третата си жена: „Обичах те през целия си живот. Сега, когато умирам ще ме придружиш ли?”
„Не!” – отговорила третата жена. „Животът е прекалено хубав. Когато умреш, аз ще се оженя отново.” Неговото сърце потънало в скръб още повече.

Тогава той попитал втората си жена: „Винаги съм се обръщал към теб за помощ и винаги си била до мен. Когато умра ще ме придружиш ли за компания?”
„Съжалявам, но не мога да ти помогна този път” – отговорила втората съпруга. „Най – много мога да те изпратя до гроба.” Царят бил съкрушен.

Тогава се чул глас: „Аз ще дойда с теб и ще те придружавам, където и да отидеш”
Царят се огледал и това била първата му жена. Тя била толкова слаба, защото страдала от недохранване. Дълбоко облекчен царят въздъхнал: „Трябваше да се грижа повече за теб, когато имах шанс!”

Мъдростта от тази притча се разбира, когато узнаем какво представляват четирите жени:
Нашата четвърта жена е нашето ТЯЛО. Без значение колко време и усилия ще отделяме за него, за да изглежда добре, то ще ни напусне, когато умрем.

Нашата трета жена са нашите ПРИТЕЖАНИЯ, СТАТУС и БОГАТСТВО. Когато умрем, всичко това ще отиде при другите.

Нашата втора жена са нашите СЕМЕЙСТВО и ПРИЯТЕЛИ. Без значение, колко дълго са били с нас, най – много да ни придружат до гроба ни.

Нашата първа жена е нашата ДУША, често пренебрегвана в преследване на богатство, сила и удоволствията на егото. Но нашата душа е единственото, което ще ни следва и ще бъде с нас, където и да отидем. Затова развивайте я, подсилвайте я и се грижете за нея сега! Тя е вашият най – голям дар, който предлагате на света.

[gwendoline]

ДЪРВЕНАТА ОГРАДА

Алесандро Манцони

Имало едно време едно момче с много труден характер. Неговият баща му дал пълна шепа с гвоздеи и му казал да забива по един гвоздей в оградата всеки път, когато загуби търпение или се скара с някого.

Първия ден момчето забило 37 гвоздея в оградата на градината. През следващата седмица момчето се научило да се контролира и броят на забитите гвоздеи от ден на ден намалявал. Момчето открило, че е по-лесно да се контролираш, отколкото да забиваш гвоздеи в оградата.

Най-накрая дошъл денят, в който момчето не забило нито един гвоздей в градинската ограда. Тогава отишъл при баща си да му каже, че днес не е било необходимо да забива нито един гвоздей.

Тогава бащата му казал да изважда по един гвоздей за всеки ден, в който нито веднъж не е загубил търпение.

Минали много дни и най-накрая момчето можело да извести баща си, че е извадил всички гвоздеи от оградата.

Тогава бащата завел момчето до градината и рекъл:
"Сине, добре си се държал, но погледни колко дупки си оставил в тази ограда".
Никога вече няма да е същото.
Когато се скараш с някого и отправиш към него лоши думи, ще останат същите рани като тези дупки в оградата.

Можеш да забиеш на някого нож и след това да го извадиш, но раната ще си остане. Няма значение колко пъти ще кажеш "Извинявай" - раните остават. Раните, направени от думите, болят също толкова, колкото и физическите рани.

Приятелите са рядко срещано съкровище, карат те да се усмихваш, подкрепят те. Готови са да те изслушат, когато и да имаш нужда от това. Винаги са наблизо, отварят сърцето си за Тебе. Покажи на своите приятели колко много ги Обичаш.

И накрая: "Прекрасното в приятелството е усещането за това, че на този човек можеш да повериш тайните си"

[si]

СЪВРЕМЕННА ПРИКАЗКА

Един мой приятел на име Пол получил автомобил, като коледен подарък от брат си. На Бъдни вечер, когато Пол излязъл от офиса, заварил някакъв хлапак да се навърта около блестящата нова кола и да й се възхищава.
- Ваша ли е тази кола господине ? – попитал той .
Пол кимнал.
- Брат ми я подари за Коледа.
Момчето било поразено.
- Искате да кажете, че сте я получили от брат си, без да платите нито цент ? О, Боже, бих искал... – и той се поколебал.
Пол, разбира се, знаел какво желае момчето – да има такъв брат. Но онова, което младежът казал, разтърсило Пол до дън душа.
- Бих искал – продължило момчето, - да мога да бъда такъв брат.
Пол го погледнал изумен, след това импулсивно добавил :
- Искаш ли да те повозя в колата си ?
- Да, разбира се .
След като се повозили малко, момчето се обърнало и с пламнал поглед казало :
- Господине имате ли нещо против да ме закарате до вкъщи ?
Пол леко се усмихнал. Помислил си, че знае какво всъщност иска младежът – да покаже на съседите си, че се прибира в къщи с голям автомобил. Но и този път моят приятел бил на погрешен път.
- Бихте ли спрели пред онези две стъкла? – запитало момчето.
Изтичало по стълбите и скоро след това Пол го чул да идва, но този път без да бърза. Носело на ръце недъгавото си братче. Оставило го на долното стъпало, след това го притиснал силно до гърдите си и посочил към колата.
- Ето я, Бъди, точно както ти казах горе. Виж, той не е похарчил нито цент за нея, защото това е подаръкът за Коледа от брат му. Някой ден и аз ще ти подаря една кола, същата като тази...Тогава сам ще видиш през прозорците всички Коледни чудеса, за които се опитвам да ти разкажа.
Пол излязъл и пренесъл болното дете на предната седалка. По-големият му брат с блеснали очи се настанил до него и тримата се понесли в незабравимо празнично пътуване.

Тази година на Бъдни вечер Пол проумял : „ По- благословен е онзи, който дава... „

[si]

ЧАША КАФЕ

"Най-щастливият човек на света не е този, който няма проблеми, а този, който се научава да живее с неща - далеч не идеални".

Група дипломирани студенти се събрали, за да посетят бившия си професор от университета.
Разговорът скоро се превърнал в низ от оплаквания за стреса на работа и в живота.
След като предложил на гостите си кафе, професорът влязъл в кухнята и се върнал с голяма кана кафе и множество различни чаши. Те били порцеланови, пластмасови, стъклени, кристални, някои изглеждали обикновени, други скъпи, трети изтънчени... Казал им да си налеят кафе. Щом всички студенти държали по чаша с кафе, професорът казал:
"Ако забелязахте, всички красиви и скъпо изглеждащи чаши бяха взети веднага, а обикновените и евтините останаха непокътнати. Докато продължавате да искате само най-доброто за себе си, това ще бъде източник на стрес и проблеми. Бъдете сигурни, че самата чаша не променя качеството на кафето. В повечето случаи тя просто го прави по-скъпо, а и понякога скрива какво всъщност пием. Това, което всички искахте, беше кафе, не чаша, но всеки от вас съзнателно пожела най-хубавата чаша. А после започнахте да оглеждате чашите на останалите..."
Сега помислете върху това, казал професорът: "Животът е кафето, а работата, парите, социалното ви положение са чашите. Те са просто инструменти, които удържат и съдържат живота и видът чаша, която имаме, не определя, нито променя качеството на живота ни. Понякога, концентрирайки се върху чашата, забравяме да се насладим на кафето, което ни е дава ЖИВОТА... Насладете се на кафето си!"

[Mirami]

Из МАЛКИЯТ ПРИНЦ
Антоан дьо Сент Егзюпери

…Но се случи така, че след като дълго бе вървял сред пясъци, скали и снегове, Малкият принц намери най-сетне един път. А пътищата винаги водят при хората.
- Добър ден – каза той.
Беше стигнал до градина с цъфнали рози.
- Добър ден – казаха розите.
Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цвете.
- Кои сте вие? – попита ги той смаян.
- Ние сме рози – казаха розите.
- А! – рече Малкият принц.
И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена по рода си в цялата вселена. А ето че тук, само в една градина, имаше пет хиляди такива, всичкте като нея!
“Ако види това – каза си той , - тя ще бъде много обидена…”
А след малко си каза: “Аз се смятах богат, защото имам едно-единствено цвете, а съм притежавал една обикновена роза…” И легнал на тревата, той заплака.
Тъкмо тогава се появи лисичето.
- Добър ден – каза лисичето.
- Добър ден – отговори учтиво Малкият принц и се обърна, но не вида нищо.
- Аз съм тук, под ябълковото дърво…
- Какво си ти? – каза Малкият принц. – Много си хубаво…
- Аз съм лисиче. - рече лисичето.
- Ела да играеш с мене – предложи Малкият принц. – Толкова ми е тъжно…
- Не мога да играя с тебе – каза лисичето. – Аз не съм опитомено.
- Ах, извинявай – рече Малкият принц.
Но след като помисли, добави:
- Какво значи “да опитомяваш”?
- Това е нещо отдавно забравено. То значи “да се свържеш с другите”.
- Да се свържеш с другите ли?
- Разбира се – каза лисичето. – За мен сега ти си само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз също тъй не съм ти потребно. За теб аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света…Ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се крия под земята, шумът от твоте стъпки ще ме вика като музика да изляза от дупката. И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя. Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно…
Лисичето млъкна и дълго гледа Малкия принц.
- Моля ти се…опитоми ме – каза то.
- Какво трябва да направя? – каза Малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив – отговори лисичето. – Отначало ще седнеш малко по далечко от мене, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки път ти ще можеш да сядаш малко по-близо…
Така Малкият принц опитоми лисичето. И когато наближи часът на заминаването, лисичето каза:
- Ах!….Аз ще плача.
- Ти си виновно – каза Малкият принц, - не ти желаех никакво зло, но ти поиска да те опитомя…
- Разбира се – каза лисичето.
- Но ще плачеш! – каза Малкия принц.
- Разбира се – каза лисичето.
- Но тогава ти не печелиш нищо!
- Печеля – каза лисичето – заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ти ще разбереш, че твоята е единствена в света. Сетна ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна.
Малкият принц отиде да види розите.
- Вие никак не приличате на моята роза, вие не сте още нищо – каза им той. – Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте сега такива, каквото бе моето лисиче. То беше лисиче, подобно на сто хиляди други лисичета. Но аз го направих мой приятел и сега то е единствено в света.
-И розите се почувстваха много смутени.
- Вие сте хубави, но празни – каза им Малкият принц. – За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички., защото тъкмо нея съм поливал аз…Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.
И се върна пак при лисицата:
- Сбогом …-каза той.
- Сбогом – каза лисичето. – Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.

[barrуwhite]

което едва ли ще напиша за 1ви път, но цялата приказка със сигурност не е за деца и със сигурност си заслужава - цялата.

[rade]

Заета мама

Ръцете ми заети бяха през деня.
Не можех да играя или да ти почета.
Когато молеше и канеше ме ти,
за теб минутка аз не отделих.

Днес кърпих дрехите и сготвих,после прах,
ти дотърча с рисунка и със весел смях
и каза:"Мамо,виж каква шега!"
Аз рекох:"Синко, чакай малко, не сега".

Внимавам хубаво да те завивам,
молитвата като си кажеш и излизам,
на пръсти отивам лампата да загася -
а трябвало е още миг да постоя.

Животът кратък е, годините летят и изведнъж -
момченцето пораснало е и е вече мъж.
Не е край теб с молбите си безкрайни
и не споделя скъпоценните си тайни.

Албумите с картинки са прибрани,
игрите до една са изиграни.
Молитвата вечерна, целувка за нощта -
това са вече минали неща.

Ръцете ми, заети постоянно,
сега притихнали стоят.
Тъй бавен, муден, празен е денят.
Да можех да се върна и да сторя
онези нещица,които искаше ми ти с: "Мамо,моля!"