[barrуwhite]

Първоначално написано от strangenick2

Ти как го разчиташ?

първо - превода е сравнително гаден, на места буквален, ако искаш му хвърли едно око в оригиналния му вид ("rose my color is and white, pretty mouth and green my eyes")
Артър, както и читателя знаят, че Джоуни е у Лий, затова и звъни на него. Спорно е дали изобщо е звънял на общите им приятели - те са по-скоро опит да подаде грешна стъпка на Лий. Разказа от истерията му показва колко провален е в личен и служебен план и как един вид прошарения го превъзхожда във всякакви аспекти. С историята накрая цели да накара Лий да разбере, че знае за него и Джоуни, че всъщност не му говори в прав текст през цялата втора половина (т.е. не съм толкова тъп, колкото изглежда, ще говоря с Джуниър, ще дам шанс на жена ми, а тиии? ) и да се засрами, а последното изречение

The girl tried to help him retrieve it before anything was burned, but he told her to just sit still, for Chrissake, and she pulled back her hand.

показва, че е успял.
Имам и разни разсъждения за избора на заглавие и други моменти, но ще ги запазя за себе си, щото е възможно и автора да не е вкарвал чак толкова дълбок смисъл

[SweetShark]

O, Бари, то това отличава истинското изкуство от халтурата - да откриеш повече смисъл (пластове), отколкото дори и автора е заложил в "историята си" ....

[Mirami]

Бари, разкошен си!
Твоето тълкуване на историята е различно от моето (в този момент я усещам по друг начин), но ми харесва, интересен вариант е!

[Mirami]

Бих искала да споделя с вас нещо прекрасно, нещо, което не преставя да ме изумява! Още не съм го дочела, тъй като е роман, а не приказка, но всяка история, всеки ред, ме разтърсват. Надявам се да изпитате същото удоволствие, четейки го.
Авторите са Ричард Бах (Джонатан Ливингстън Чайката) и Лесли Париш-Бах (неговата съпруга).

ЕДНО

ПП: Някой знае ли дали съществува дума на английски, която за звучи приблизително Аткин? И какво означава тя?

[simone]

ще си позволя да постна 3 неща, които сигурно сте чели...

Прощалното писмо на Маркес

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.
Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.
Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!
Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.
Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...
Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам.
Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.
На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръста на баща си, го пленява завинаги.
Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко, само когато трябва да му помогне да стане.
Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.
Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.
Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.
Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.

Пабло Неруда

Умира бавно, този,
който не пътува,
който не слуша музика,
който не открива очарование в себе си!
Умира бавно този,
който разрушава себелюбието си,
който отказва помощта.
Умира бавно този,
който се превръща в роб на навика,
минавайки всеки ден по същите пътеки,
който не търси разнообразие,
не рискува да се облече в различен цвят
и не разговаря с непознати.
Умира бавно този,
който бяга от страстта и водовъртежа на чувствата,
които връщат блясъка в очите
и спасяват тъжните сърца.
Умира бавно този,
който не променя живота си,
когато е недоволен от работата и любовта си,
който не рискува сигурното за неизвестното,
за да преследва една мечта,
който не се решава веднъж в живота си,
да избяга от мъдрите съвети...

Живей днес!
Рискувай днес!
Действай днес!

Не се оставяй да умираш бавно!
Не забравяй да бъдеш щастлив!

Desiderata - Max Ehrmann

Go placidly amid the noise and the haste,
and remember what peace there may be in silence.
As far as possible, without surrender,
be on good terms with all persons.
Speak your truth quietly and clearly;
and listen to others,
even to the dull and the ignorant;
they too have their story.
Avoid loud and aggressive persons;
they are vexatious to the spirit.
If you compare yourself with others,
you may become vain or bitter,
for always there will be greater and lesser persons than yourself.
Enjoy your achievements as well as your plans.
Keep interested in your own career, however humble;
it is a real possession in the changing fortunes of time.
Exercise caution in your business affairs,
for the world is full of trickery.
But let this not blind you to what virtue there is;
many persons strive for high ideals,
and everywhere life is full of heroism.
Be yourself. Especially do not feign affection.
Neither be cynical about love,
for in the face of all aridity and disenchantment,
it is as perennial as the grass.
Take kindly the counsel of the years,
gracefully surrendering the things of youth.
Nurture strength of spirit to shield you in sudden misfortune.
But do not distress yourself with dark imaginings.
Many fears are born of fatigue and loneliness.
Beyond a wholesome discipline,
be gentle with yourself.
You are a child of the universe
no less than the trees and the stars;
you have a right to be here.
And whether or not it is clear to you,
no doubt the universe is unfolding as it should.
Therefore be at peace with God,
whatever you conceive Him to be.
And whatever your labors and aspirations,
in the noisy confusion of life,
keep peace in your soul.
With all its sham, drudgery, and broken dreams,
it is still a beautiful world.
Be cheerful. Strive to be happy.

[gwendoline]

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

Посветено на всички, които ще кажат:
"Това не се отнася до мене!"

- Кой си ти? - попита го Дяволът...

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

- Вие мразите ония горе? - попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

- О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

- Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

- Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се усмихна:

- О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

- Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...

- Ти пак ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

- Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

- Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... - И той пак се затече.

Дяволът пак го спря:

- За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

- Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

- Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

- Виж голите им кървави меса.

- Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...

- Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

- Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

- Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

- Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
- Напротив - най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

- Да бъде! Вземи ги!

...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

- Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

- Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

[Mirami]

Ех, Гуен.. Тази не можеше да липсва тук!

Днес ми подариха тази, пак Букай, не знам заглавието, ще я нарека

ФОТОАПАРАТ

Трудно ми е да се опиша.Аз съм фотоапарат с особена форма .Уникален съм,разбира се.Много фотоапарати приличат на мен,но никой не е съвсем същият.
Разполагам с всичко необходимо,за да изпълня задачата си :да заснема този миг от ставащото около мен.
Този миг.
Предишният миг вече е отминал,а следващият все още не е настъпил; и двата са извън обсега ми....
...и това ми харесва.
Най-важното за добрия фотоапарат е да направи точен образ на действителността.
Механизмът е следният:
Първо търся нещо,което ми се струва интересно.
Постaвям го срещу мен.
Измервам разстоянието между нас.
Избирам подходящото разстояние,винаги различно.Има неща,до които се приближавам,както и такива,от които винаги стоя по-далеч.
След това внимателно –защото механизмът ми е много деликатен-присъединявам обекта към вътрешния си свят.

Филмът ми е високочувствителен и мога да направя много снимки.Но макар лентата да е почти безкрайна,полезният ми живот като фотоапарат не е вечен.Ще дойде момент,в който съществуването ми ще бъде прекратено.
Мисълта за това не ме натъжава,тя е част от живота ми на фотоапарат.
Междувременно за мен е много важно да отразявам все по-вярно онова,което виждам.Вярно,че образът на света,който възпроизвеждам,никога няма да е “съвършен”,но истината е,че не отдавам особено значение на това.

Част от механизма ми се състои от група от лещи и филтри,които увеличават възможностите ми.
Филтрите пропускат някои неща и спират други-това тяхно качество може да се окаже много полезно.Не позволяват например проникването на вредни влияния (каквито могат да бъдат прекалено силните стимули).Благодарение на тях е възможно снимката ми да се оцвети в определен тон (тогава виждам всичко в розово,синьо или сиво) –в зависимост от настроението ми.
Това е чудесно!Не бива обаче да забравям,че виждам нещата по този начин заради филтъра –иначе може да се окаже опасно.
Лещите ми служат,за да увеличавам или намалявам полето си на възприятие.С едната виждам обектите и детайлите; с другата добивам панорамна и цялостна визия на ставащото.Когато използвам лещата ,съответстваща на намерението ми,всичко се получава по най-добрия начин.

Времето,необходимо да регистрирам специфичните обстоятелства е различно.Ето защо една от настройките ми регулира времето за експозиция.Всички процеси са свързани с времето,а то зависи от скоростта на случващото се,от неговия интензитет и от моя интерес.Когато се налага да почакам по–дълго,прибягвам до триножника,който винаги нося със себе си.С неговата помощ мога да се настаня удобно и да чакам колкото се наложи - без да бързам,без да се тревожа и без опасност да заснема не това,което ми трябва, докато очакваното се появи.
Понякога, когато се разхождам – безцелно,без очаквания,с отворен обектив - става така,че автоматичният бутон ненадейно се задейства.Усещам изщракване и едва след това осъзнавам образа,който съм запечатал и присъединил.
Тези са най-хубавите снимки: в тях няма нищо планирано или преднамерено,нищо умишлено.Само неочаквано и спонтанно изщракване.

За малко да забравя нещо важно : обективът ми има капак .Когато го спусна, всичко около мен изчезва и оставам сам със себе си. Много е удобен,когато искам да се откъсна за малко от заобикалящия ме свят или просто ми се ще да си почина.
Много е важно след всяка снимка лентата да се превърта внимателно.Това ограничение означава,че мога да направя всяка снимка само веднъж.
Всеки опит да запечатам едновременно две ситуации ще предизвика суперпозиция (неясен образ) или осветяване (липса на образ)
За щастие неотдавна се сдобих със съоръжение за безопасност, с чиято помощ мога да пристъпя към нова задача само ако предишната е приключила.
Предпазителят е много полезен, но въпреки това предпочитам сам да се съобразявам с ограниченията си.
Не мога да се съсредоточа върху повече от едно нещо едновременно.

Точно така....
Не мога да се съсредоточа върху повече от едно нещо едновременно.

[Mirami]

"Джонатан Ливингстън Чайката" от Ричард Бах (откъс)

На километър от брега една рибарска лодка обсипа водата с късчета риба за примамка и вестта за Закуската на Ятото блесна като светкавица във въздуха. Хиляди чайки долетяха край лодката и всички с хитруване се заборичкаха за късчетата храна. Започваше още един изпълнен с грижи ден.

Но далеч от всички, уединен отвъд лодката и брега, Джонатан Ливингстън Чайката се упражняваше. На около тридесет метра височина в небето той поотпусна ципестите си крачета, вдигна човка и опъна до болка криле в едва поносима извивка. Това означаваше забавяне на полета и сега той летеше все по-бавно, докато вятърът в лицето му се превърна само в шепот, а океанът под него спря неподвижен. Присви очи, крайно съсредоточен, задържа дъха си и напрегнал сили, увеличи само... с още... два... сантиметра... извивката на крилете... Тогава перата му се разрошиха, той загуби скорост и падна.

Чайките, както знаете, никога не залитат, никога не губят скорост. За тях загубата на скорост във въздуха е срам и позор.
Обаче Джонатан Ливингстън Чайката не се засрами, а отново изпъна криле в онази мъчителна до потреперване извивка - забавяше и забавяше, докато отново загубеше скорост — той не беше обикновена чайка.

Побечето чайки не си дават труда да научат за летенето нищо друго, освен най-простото - как да се вдигнат от брега, за да си намерят храна и как да се върнат обратно. За тях важното е храната, а не летенето. За тази чайка обаче по-важно беше летенето. Най-много от всичко на света Джонатан Ливингстън Чайката обичаше да лети.
Беше открил, че този начин на мислене не му създава добро име сред останалите птици. Дори родителите му се тревожеха, че Джонатан прекарва по цели дни сам и непрекъснато експериментира спускане ниско над вълните.
Той, например, не можеше да разбере защо когато летеше над водата на височина, по-малка от половин размах на крилото, успяваше да се задържи във въздуха по-дълго и с по-малко усилия. Спускането му завършваше не с обичайното приплясване на крачката във водата, а с дълга пенеста диря, понеже докосваше повърхността с цяло тяло, плътно прибрал крачка от двете страни. Когато започна да се приземява с плътно прибрани крачка и на брега - за да измери следата от плъзгането си в пясъка, - родителите му вече истински се разтревожиха.

— Защо, Джон, защо? - попита го майка му. - Защо ти е толкова трудно да бъдеш като останалите птици от ятото? Защо не оставиш ниското летене на пеликаните и албатросите? Защо не ядеш, синко? Станал си само пера и кости!
— Нищо, че съм само пера и кости, мамо. Просто искам да разбера какво мога да правя във въздуха и какво не мога. Просто искам да знам.
- Виж какво, Джонатан - каза баща му доброжелателно, - наближава зимата. Лодките съвсем ще намалеят, а рибата, която сега плува на повърхността, ще се спусне надълбоко. Ако толкова искаш да учиш, тогава научи нещо повече за храната и как да я намираш. Летенето е хубаво нещо, но не се яде. Не забравяй, че летиш, за да се храниш.
Джонатан покорно кимна. Следващите няколко дни той се мъчеше да се държи като останалите птици: наистина се стараеше, пищеше и се биеше с другите птици от ятото край вълноломите и рибарските лодки, гмуркаше се за късчета риба и хляб. Но нищо не се получаваше.

"Всичко това е толкова е безсмислено, рече си той и нарочно подхвърли трудно извоюваната рибка на една прегладняла стара чайка, която го гонеше. Можех да използвам цялото това време, за да се уча да летя. Имам да уча още толкова много неща!"

Съвсем скоро Джонатан Чайката отново беше сам, далеч навътре в морето, гладен, щастлив и отново се учеше да лети.

[Mirami]

Реших да си инсталирам Любов - една модерна притча

Техн. поддръжка:
Здравейте - бих ли могъл да Ви помогна?

Клиент:
Ами, след известно колебание, се реших да инсталирам "Любов".
Бихте ли ме придружавали в този процес?

Техн. поддръжка:
Да, мога да Ви помогна. Готови ли сте да продължите?

Клиент:
Ами, аз не съм много обигран технически, но мисля че съм готов. Какво първо да направя?

Техн. поддръжка:
Първата крачка е да си отворите сърцето.
Отворихте ли си сърцето?

Клиент:
Да, но там сега са пуснати някои други програми.
Наред ли е, ако инсталирам "Любов" докато те вървят?

Техн. поддръжка:
Кои програми са пуснати?

Клиент:
Да видим. Сега имам "Наранено-минало",
"Ниско-себеуважение" и "Завист-и-неприязън".

Техн. поддръжка:
Няма проблем. "Любов" крачка по крачка ще изтрие "Наранено-минало" от Вашата операционна система.
Тя наистина ще остане в постоянната памет, но няма да нарушава други програми.

"Любов" някога ще пренапише "Ниско-себеуважение" с един модул на име "Високо-себеуважение". А пък "Завист-и-неприязън" трябва да бъдат отстранени напълно.

Тези програми пречат на "Любов" да бъде инсталирана правилно. Можете ли сега да завършите това?

Клиент:
Не знам как те се завършват.
Можете ли да ми кажете как става това ?

Техн. поддръжка:
С удоволствие. Отидете в стартово меню и задействайте "Прошка". Повтаряйте това толкова дълго, докато "Завист-и-неприязън" не са изтрити напълно.

Клиент:
Ок, това го направих. "Любов" започна да се инсталира.

Това нормално ли е ?

Техн. поддръжка:
Да, но имайте предвид, че досега имате само основната версия. Ще трябва да се свързвате с други сърца, за да получите останалите подновявания!

Клиент:
Ооопс! Вече имам грешка в програмата. Казва се:
"Грешка - програмата не работи на външни компоненти".

Сега какво трябва да правя ?

Техн. поддръжка:
Не се притеснявайте.Това значи, че програмата "Любов" е конфигурирана, за да върви във вътрешното сърце, но още не е стартирана във Вашето външно сърце.

В нетехнически смисъл, това значи просто: Вие трябва първо себе си да обичате, преди да можете да обичате други.

Клиент:
Какво трябва да правя сега ?

Техн. поддръжка:
Отворете директорията "Себеуважение" и маркирайте следните файлове: "Себепрощаване", "Разпознай-твоята-стойност" и "Признай-твоите-ограничения".

Клиент:
Ок, осъществено.

Техн. поддръжка:
Сега ги копирайте в директория "Мое-сърце". Системата ще пренапише всички файлове, които противоречат на това, и ще коригира някои грешни настройки. Освен това трябва да изтриете "Безкрайна-самокритика" от всички директории и след това да опразните кошчето с боклук, за да може тя да е действително отстранена и да не се появи отново.

Клиент:
Разбрах. "Мое-сърце" се пълни с нови файлове. "Усмихвам-се" върви сега на монитора ми и "Мир-и-блаоразположеност" се копират автоматично в "Мое-сърце". Това нормално ли е?

Техн. поддръжка:
Понякога. При други това може да продължи по-дълго време, но всичко се случва точно когато трябва. Така, "Любов" е инсталирана и върви.

Още нещо преди да затворим: "Любов" е безплатен продукт. Дайте тези модули на всички които срещнете! Те ще ги споделят с други и много ще се реваншират с няколко готини модула.

Клиент:
Благодаря ти, Господи, за поддръжката!

[Mirami]

Момче и слон

Това се случило в едно отдалечено село. Младо момче, син на бедняк, бил здрав и много силен. Толкова силен, че когато царят минавал през селото върху слона си, момчето хващало слона за хобота и той не можел да пристъпи. Това предизвиквало недоволство у царя и възторг у народа, който се събирал на пазара и се смеел на царя. Царят повикал министъра си и му казал:
-Това повече не може да се търпи. Не смея повече да минавам през селото, а момчето вече се разхожда и из другите села и никога не знам къде ще се засечем. Трябва да направиш нещо. Трябва да му намалиш някак си силата и енергията.
-Ще трябва да се посъветвам с мъдреците, защото и представа си нямам какво да направя-отговорил министърът-ако момчето имаше лавка, щеше да работи там и да се изтощава; ако работеше в кантора или ако беше учител, той щеше да изразходва силите си. Но той е просяк и няма нищо и с нищо не се занимава. Живее за собствено удоволствие. Народът го обича и затова го храни, така че момчето нищо не прави-спи и яде и се наслаждава на живота.
И така министърът отишъл при един мъдрец. Старецът му наредил следното:
-Направи едно нещо. Иди и кажи на момчето, че ще му даваш по една златна рупия всеки ден, ако той прави едно съвсем дребно нещо. Да ходи и да пали лампата в селския храм всеки ден. Нищо повече-когато се стъмни, да ходи в храма и да пали лампата. И ти ще му даваш за това по една рупия.
-Но как ще помогне това?-удивил се министърът.-Той ще има повече за ядене и няма да има нужда да проси, така че ще се сдобие с още по-голяма сила.
-Направи, каквото ти казвам-настоял мъдрецът.
Така и било направено. На следващата седмица, когато царят минавал през селото, момчето се опитало пак да спре слона, но не успяло. Слонът го повлякъл.