[not_sweety]

Изпращам думите си в бездната...Мълчиш...
Изглежда, че самичка си говоря...
Какво сърце! От лед по-твърдо...Спиш...
Намрази ме...Не мога с теб да споря.
Накъсани , объркани мечти,
фрагменти от живота ми слепени...
От тъмното ме гледат две очи,
и толкова са тежки и студени.
Дори да се завърнеш, ще боли.
Ти искаш над душата ми да властваш,
да ме дресираш и опитомиш, нали?
Но за какво съм ти сломена и безгласна?
Красива съм единствено така,
когато съм капризно, горско цвете,
когато се разтварям без лъжа
и в тъмното като звездичка светя.
Сломиш ли ме, ще прецъфтя за миг,
листенцата ми нежни ще окапят.
Ще бъда грозна,гордият ми лик
ще се криви от болка, ще се стапят
една след друга скършени мечти-
куп мъртва шума. Ще мухлясват в мене.
Обичай ме такава! Разбери-
не ме променяй, дявол да го вземе!

Геолина Стефанова

[Caroline-Caro]

Чуй...

Чуй,
аз ти шепна този стих,
който вятърът ми напомня постоянно,
дори събудих с него,
дъждовен вик,
измолващ допира ми до теб непрестанно.

Стой,
аз съм слънчев лъч,
събуждащ те всяка сутрин озарено,
а и огнен сърп ,
разгарящ жарта в душата ти мигновенно.

Знай,
аз съм това движение-мисълта,
която те пази в деня съкровенно
и Любовта,
препълваща догоре сърцата неизменно.

Виж,
и сега съм тук,
в този миг,
докато съществува миг,
за да се плъзне,
погледа ми по теб безшумно.

Не, не мърдай,
ще те докосна с риск,
докато имам още чар скрит
и те обичам още безумно,
а ти към мен наведи се,
отрони се,

като този есенен лист,
докато трепери още като жив,
опарен от слънчева любов омайно
и вземи ме,приюти ме и ме запази,
за да остана при теб за ..постоянно.

Denis Nikolov

[mariq78]

Понякога душата ни обсебват
безчувствени, жестоки същества.
Потъваш в мрак и в бездна непрогледна,
а търсил си единствено душа,
с която да споделяш и сияеш,
да бъдеш цвете, ярко да цъфтиш.
Оказва се, че нищо ти не знаеш...
"Душата чиста" е лъжлив фетиш
и вместо радост,в ада те проваля.
Живота ти обърква...Всичко в миг
ще смачка, непукистки ще окаля...
" Душата чиста"...си е чист мръсник...


Gentiana

[Allure_]

Стихии


Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
сваля портите, оградите и децата по мегданите -
в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде пролет яростна,
разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите
и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна -
къщиците и градинките, и добитъка на хората -
в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,
на които с букви кирилски пише "черното" и "бялото" -
в избите студени, каменни, завещани от дедите ни -
в родния ми град?

Как ще спреш ти мене - волната, скитницата, непокорната -
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища - недостигнати, неминати, -
мене как ще спреш?

Елисавета Багряна

[not_sweety]

Спиш ли, принце? - Спиш. А пък живота ми
само от безсъници живее.
Слушай ме, докато спиш, защото -
буден ли си, няма да посмея.
Принце, аз съм твоята принцеса.
Но разстрелях приказното чудо.
Станах и косите си разресах.
Не дочаках ти да ме събудиш.
Баловете бяха много пищни.
Лесно ми замаяха главата.
Млада бях - за нищо не въздишах.
Радвах се на лъже-красотата.
Любих се. И не с когото трябва.
Припознавах любовта във всичко.
Вярвах, че я има. Още вярвам,
но оставям други да обичат.
Не внимавах - мравката настъпих.
Значи съм способна да убия?
Разпилях косите си по пътя -
нямам със какво да те завия.
Да, заради мене пяха песни.
И заради мене пламна Троя.
Принце, аз съм твоята принцеса,
но отдавна вече не съм твоя.
Виненки, наместо пеперуди...
Снощи много е била ракията?

Ти поспи, когато се събудиш -
ще ти стана камъка на шията.

Камелия Кондова

[Caroline-Caro]

...Една ръка не стига - да прегърна
пространството през двете планини,
едно око - във тебе да надзърна,
едно писмо - гласа ти да звъни.
Една искра - да служи за огнище,
една светулка - вред да засияй ...
При нас е тъй : или не дават нищо,
или душите дават си докрай!...


ЗА ДВЕ РЪЦЕ

За две ръце, протегнати насреща,
земята бих до края извървял.
За две очи, като звезди горещи,
за цялата си топлина бих дал.

За две слова, от мене вдъхновени,
най-хубавите думи бих редил.
За две сълзи, изплакани за мене,
аз всички океани бих изпил.

Как малко исках аз - по зрънце само,
по капка от далечен, чакан дъжд.
А ти дойде като небе голяма
и всичко ми донесе изведнъж.

Донесе ми от ветрове заръка,
пожари звездни, за да не тъжа,
от мъка - песен, а от песен – мъка,
и аз не зная как ще издържа

при тая среща – ранна или късна,
на тоя огън – древен или нов.
Ако сърцето ми сега се пръсне,
едно помни – било е от любов.

Евтим Евтимов

[lullaby]

Ни лъх не дъхва над полени,
ни трепва лист по дървесата,
огледва ведър лик небето
в море от бисерна роса.

В зори ранил на път, аз дишам
на лятно утро свежестта —
и милва ми душата бодра
за лек път охолна мечта.

За лек път, за почивка тиха
през ясна вечер в родний кът,
където ме с милувка чака
на мойто щастие сънят.



Спи езерото; белостволи буки
над него свождат вити гранки,
и в тихите му тъмни глъбини
преплитат отразени сянки.

Треперят, шептят белостволи буки,
а то, замряло, нито трепва...
Понякога му сал повърхнини
дълга от лист отронен сепва.

Пенчо Славейков

[Caroline-Caro]

Обичам погледа ти мъжки и суров

Обичам смелите и силните мъже…
И зная,че и ти си като тях,от онези,
дето могат и да се разплачат...
Жената в мен да преобърнеш на дете,
което кротко търси да се сгуши в здрача.
Обичам силното в подгънатите ти колене,
когато си признаваш, че обичаш.
И смелостта - да кажеш думи две,
без патетично и навеки да се вричаш.
Обичам смелостта ти да рушиш
преградите в душата ми ранима.
Дори, когато знаеш, че грешиш,
да стъпваш твърдо по пътечката незрима.
Обичам силата на непокорния ти гняв,
и ревността, с която късаш нишки стари.
Обичам смелостта ти пак да бъдеш смях,
когато мъката в очите ми запари.
Обичам есенната ти щедрост от любов,
умишлено прикрита с мълчаливост.
Обичам в погледа ти мъжки и суров
едно момче да ми намига закачливо.
Обичам силата на нощния ти страх
дали от мен си истински желан,
но и без страх да ме събличаш в грях
до болката на сплетените длани.
Тогава мирисът ти е копривен и на дъжд...
Изтръпващ погледът е от очите ти и жари.
Дъждът от ласки, (вятър в буйна ръж),
пои душата ми, а в тялото ми пари...
Обичам силата на сутрешната ти вяра,
че вечерта ми само с теб ще е гореща,
че твоя съм, дори светът ми да изгаря,
че си живота ми и... още нещо...
Единствено тогава съм жена...
Единствено със силните и смелите.
Единствено тогава съм пръстта
под стъпките ти... Лавата - по вените.
Обичам смелите и силните мъже -
без страх, че в тях съм жива като рана,
че съм променлива като бездънното море,
че силна съм... със силата за двама...

от нета

[Decu]

Първоначално написано от not_sweety

Изпращам думите си в бездната...Мълчиш...
Изглежда, че самичка си говоря...
Какво сърце! От лед по-твърдо...Спиш...
Намрази ме...Не мога с теб да споря.
Накъсани , объркани мечти,
фрагменти от живота ми слепени...
От тъмното ме гледат две очи,
и толкова са тежки и студени.
Дори да се завърнеш, ще боли.
Ти искаш над душата ми да властваш,
да ме дресираш и опитомиш, нали?
Но за какво съм ти сломена и безгласна?
Красива съм единствено така,
когато съм капризно, горско цвете,
когато се разтварям без лъжа
и в тъмното като звездичка светя.
Сломиш ли ме, ще прецъфтя за миг,
листенцата ми нежни ще окапят.
Ще бъда грозна,гордият ми лик
ще се криви от болка, ще се стапят
една след друга скършени мечти-
куп мъртва шума. Ще мухлясват в мене.
Обичай ме такава! Разбери-
не ме променяй, дявол да го вземе!

Геолина Стефанова

страхотно е!

[Nike_13]

Първоначално написано от Decu

страхотно е!

невероятно!