Уж сме непукисти, а робуваме на чуждото мнение

Всеки ден от момента, в който се събудим сутрин, ние живеем живота си така, че да се харесваме на другите.

Ние приемаме за статукво това, което всички около нас правят. Избираме житейския си път, така че да угодим на близките си или да бъдем достойна част от обществото.

В крайна сметка всички наши постъпки са изваяни от начина, по който искаме да бъдем възприемани от околните.

Обличаме си дрехи, в които смятаме, че изглеждаме добре, стараем се да поддържаме най-добрата си визия, премълчаваме грозната истина в разговори, за да не обидим някого и т. н..

Плащането на данък обществено мнение е донякъде изтощително, но сякаш неизбежно.

Има много причини да спрем да се притесняваме за чуждото мнение за себе си, като например:

1. Това си е нашият живот
2. Никой не знае какво е най-доброто за нас
3. Това, което е добро за друг, за нас може да е погрешно
4. Чуждите норми ни държат далече от мечтите
5. Животът е твърде кратък, за да го живеем според нечии очаквания

На всички ни се иска да сме готини непукисти и дори се опитваме да изглеждаме такива в определени ситуации. Но всичко това е един голям блъф. Няма как да оцелеем, ако се отклоним от племето и бъдем по-автентични.

Това би означавало сигурната ни смърт. Зависими сме от чуждото мнение, от чуждата оценка – те имат пряко значение за нашето собствено оцеляване.

Дори да сме сигурни, че спазваме десетте Божи заповеди, ние пак не можем да спрем да се тревожим за репутацията си, за имиджа си, за реномето си...

Има хора, които гордо твърдят, че не се интересуват от това какво другите говорят и мислят за тях, но кой ли им вярва?

Репутацията ни е част от нашата идентичност. Има хора, за които наистина чуждото мнение е по-маловажно, но те се срещат рядко или пък са хора с отрицателно и социално неприемливо поведение, които така или иначе вече са отхвърлени от обществото.

Всъщност непукистите са онези, които имат лиценз да се държат зле. Те не се интересуват от репутацията си, защото тя, така или иначе, е лоша. Те могат да лъжат, да изневеряват, да крадат... без да се интересуват от последствията.

Вярно е, че те не са лицемери – правят каквото си искат и живеят както си искат, пренебрегвайки чуждата оценка, но това ги превръща в утайката на обществото. А кой иска да плува в утайката?

Тоест, добрата репутация управлява живота ни, а тя пък зависи от одобрението, което получаваме от другите.

Ето защо няма как да бъдем непукисти и да спрем да мислим за впечатлението, което създаваме в околните.

Затова, когато ни критикуват, отхвърлят и мачкат, и когато заради това се чувстваме потиснати, демотивирани и обезнадеждени, трябва просто да се сетим, че принадлежим към групата и че трябва да правим това, което е приемливо в нея.

В този случай малко непукизъм ще ни е от полза.