Обожавам поезията. Доставя ми огромно удоволствие да чета вечер, преди да заспя. Сякаш мерената реч успокоява биещото ми сърце, дава ритъм на всяка глътка въздух и отпуска съзнанието ми. Тази седмица си отиде бащата на любовната поезия – Евтим Евтимов. Интервюто, което не направих. Въпросите, които не зададох. Всички те увиснаха във въздуха и ме оставиха бездиханна.

Ще си кажете, може би, че се сещаме за хората едва, когато ни напуснат. Но този случай не е такъв. Евтим Евтимов бе от хората, които присъстваха ежедневно в живота ми и ще продължи да го прави. С всички думи, които е нанизал, ред по ред. С всички строфи, превърнати в мелодия, изпети от най-големите изпълнители. Със смирението, силата и вярата, че „любовта и поезията са едно и също нещо“.

Това е моето нереализирано интервю с него. Моят опит да надникна в света на един от малкото, владеещи перото и живота до съвършенство. Моят несънуван сън, неизвървян път, ненаписан ред.

Имаш ли усещане за това колко голям поет си, бих го попитала, ала навярно той щеше да ми отговори в стих:

Голямото е в малките ни дни,

понякога съвсем обикновени.

Една тревичка, спряла отстрани, улавя думите като антена.(...)

И всичко пак е вечно.

Под звезди,

застанал прав, един човек се смее:

едно дърво на хълма посади

и векове в листата му живее.

Защото хората като него не живеят в злободневното ежедневие. За тях „да имаш“ е съвсем различно – толкова са имали и нямали, че днешният ден е само бледа сянка на миналото, което са изживели. Бих го попитала – какво за тебе са годините:

Старея вече. Времето подсеща

да се въздържам повече сега.

Завържат ли се спорове горещо,

полека да отстъпвам. Без тъга.(...)

По дяволите късните съвети,

по дяволите мъдростта дори!

Предлагам аз отново на сърцето

в пожарите от чувства да гори.

Защото великите хора, носят велики сърца. Над тях времето е безсилно. Те живеят завинаги, те горят вечно и носят със себе си пламъка на живота. Този живот, който ние така яростно отричаме, заради ежедневните му несгоди. Заради трудностите. Този живот, който честичко продаваме наум, заради някоя неосъществена мечта. За живота бих го питала, какво му даде?

Откривал-неоткривал радост жива,

очаквал-неочаквал, пял-непял...

И тъй – живота бавно си отива,

и взема туй, което ти е дал.

И е така. Не осъзнаваме какво имаме, докато не го загубим. А той, животът, не ни чака. А за Евтим Евтимов животът бе любов. На него посвети и своя, отдаден напълно и истински:

През тоя век на радостни открития,

протегнал към пространството ръце,

на всяко нещо има заместител.

Дори сърце заместват със сърце.

Дори око, останало злочесто.

Дори ръка, работила добре.

Единствено любов не се замества.

Замести ли се с нещо друго, ще умре.

Евтим Евтимов. Толкова въпроси искам да ти задам. Говоря ти на „ти“, защото знам, че така би предпочел. Защото човек, който разголва душата си с поезия, не робува на излишни любезности. Ти ще си вечно жив за мен. И често ще водя този наш, неосъществен диалог.

Аз знам, че за теб жената бе „църква за любов и вино“. Но тази вечер, без теб, ще ми е най-горчивата чаша вино. Почивай в мир!

Ирина Белчева