Горещите летни дни, спокойствието и лекото усещане за безвремие често провокират сериозни разговори.

И така, в един безметежен и лежерен ден на плажа, с моя близка приятелка неочаквано заговорихме за институцията, наречена „брак“. Винаги съм си мислела, че това е отживелица и ако двама души искат да бъдат заедно, нямат нужда от официално доказателство за това.

Някога американската водеща Опра Уинфри беше отговорила на въпроса защо не се е омъжила за приятеля си, с когото са от 27 години заедно, така: „Парче хартия не определя живота“, а аз бих могла да допълня – халката не определя връзката.

Давам си сметка обаче, че тези мои младежки възгледи, подправени с голяма доза романтика и наивност, едва ли ще издържат във времето, „защото всеки има нужда от сигурност“, допълва развълнуваната ми приятелка, която има далеч по-дълъг житейски опит от мен зад гърба си.

„Моя позната живееше с приятеля си 15 години, роди му две деца... хиляди пъти ѝ повтарях да се оженят. Сега той живее със секретарката си, а тя е принудена да дели апартамент с майка ѝ и баща ѝ в „Люлин“ продължава тя с дълбока горчивина в гласа си. В главата ми започват яростна битка две напълно противоположни мнения, всяко от които има логика и доза истина.

Любовта няма правила. Влюбвала съм се и разлюбвала за броени дни. Първичността на емоциите, неподвластна на времето, буквално ни връща в праисторическата епоха, когато съществуването в общност и наличието на партньор са били въпрос на живот и смърт. Следователно няма и гаранции. Разбира се, никой не се жени с идеята „докато смъртта ни раздели или докато нещо не разклати каруцата“.

Встъпваме в свещен съюз с надеждата, че повече няма да ни се налага да ходим на нелепи срещи, никога вече няма да лежим сами в студеното легло и когато сме болни, ще има кой да ни носи топла супа. Женим се с ясната представа и нагласа, че това е съюзът, около който ще построим бъдещето си, а не обратното. Бракът е тържественото обещание, че ще направим всичко възможно да се преборим с ежедневните изкушения, в името на любовта. Но бракът и съвместното съжителство не са гаранция за нищо.

Тази илюзорна представа за сигурност, която брачното свидетелство дава, е била разбивана на пух и прах милиони и милиарди пъти в човешката история. Бракът деперсонализира. Вече никога няма да бъдете Иван и Мария, а съпругата на Иван и мъжът на Мария. А за две личности, които са се влюбили в своята индивидуалност, няма нищо по-лошо от подобно „сливане“, което действа контрапродуктивно. Но дългогодишните връзки носят със себе си същото бреме на преливането на двама човека в една „Бранджелина“.

Бракът носи рутина. Нищо не съсипва връзката така, както рутината – кафето, децата, работа, боклук, кино в събота вечер, на гости на родата в неделя на обяд. Илюзорната сигурност на документа те залъгва до степен, в която си позволяваш вече да не се стараеш да бъдеш „перфектна“ половинка, а се задоволяваш с „добра“. И отново – животът на семейни начала върви по същия трънлив път на себедоказване и постоянни усилия.

Но бракът е и най-силният начин половинката ти да ти докаже, че си единствен/а. И нека всеки да си го признае – дълбоко във всеки от нас е закодирана нуждата да чуем, високо и ясно, пред всички, че ние сме това, което цял живот са търсили. И в това няма нищо лошо, не е проява на егоизъм или пък нужда от показност. Вярвам, че когато си сигурен във връзката си, подписът не може да бъде тегоба, а само и единствено – стимул.

Разговорът за брака продължи до залез, изпи няколко коктейла, попи доста морска вода и така и не стигнахме до заключение. Сама за себе си не мога да реша има ли по-добър вариант. И тук се крие разковничето – както Хенри Янгман казва: „тайната за щастливия брак си остава тайна“.

Няма анализи, няма разсъждения, няма претегляне на плюсове и минуси. Всяка една двойка сама определя правилата на връзката си или липсата на такива. Безумие е да се опитваме да унифицираме всички любови на земята с едни и същи норми, създадени от хора, които са съдели само и единствено по своите собствени постъпки. Бракът ще съществува, хора ще се женят, други ще се развеждат. Ще се продават захаросани романи с блудкав надслов „завинаги заедно“ и жлъчни коментари ще се сипят от огорчени и разочаровани влюбени. Но това няма никакво значение. Важното е да обичате, защото смисълът на любовта е да държиш ръката на половинката си, а не да я заключваш в окови.

Ирина Белчева