[Stillness]

Aivy27, надявам се, че времето при теб е разкошно. Облечи дрехите с които най-много се харесваш и бегом навън! Обиколи козметичните магазини и си купи поне едно ново червило. Върви гордо изправена, дори да не се гордееш със себе си. След час ще си много по-добре. Хайде, бягай по магазините и утре да ни се похвалиш с прекрасния избор на новия цвят за устните си

[sladkatony]

Първоначално написано от Stillness

Aivy27, надявам се, че времето при теб е разкошно. Облечи дрехите с които най-много се харесваш и бегом навън! Обиколи козметичните магазини и си купи поне едно ново червило. Върви гордо изправена, дори да не се гордееш със себе си. След час ще си много по-добре. Хайде, бягай по магазините и утре да ни се похвалиш с прекрасния избор на новия цвят за устните си

Напълно подкрепям този вид терапия !

[ENIGMA]

Здравейте, момичета!Случайно попаднах на темата и нямаше как да не ви пиша и аз..По принцип е трудно да откриеш хора с такъв проблем, защото никой не го споделя..Аз съм в този Ад от 14 годишна.Преди това бях нормално момиче с нормално тегло, никога не бях мислила а килограми или диети.Докато в един момент отслабнах от една болест и когато тръгнах да си връщам килограмите реших да се спра и да бъда по-слаба..резултатът беше, че не само се спрях , но и тръгнах надолу..храната за мен се превърна в отрова..не ядях почти нещо, всеки ден ставах в тъмното да правя упражнения преди училище, а всеки свален килограм беше за мен олицетворение на щастие..резултатът беше , че стигнах до 39кг и продължавах да твърдя че нищо ми няма.може би исках да стигна до нулата..В крайна сметка се осъзнах, когато вече не си намирах дрехи, а непознати само ми говореха боже, колко си слаба..беше трудно , но започнах да се храня..после няколко месеца качвах килограми..после преминах в булимията..в началото не осъзнавах проблема си, дори не знаех нищо за тези болести чак преди две години осъзнах какво става с мен,..резултатът е , че сега съм на 19 години, ходела съм при няколко психотерапевта и лекари, пила съм антидепресанти, опитвала съм и сама..съсипах напълно живота си, миналата година спрях да ходя на у-ще и не завърших..тази година има опасност да стане същото, живея на периоди, или карам на вода,или се тъпча, или се тъпча и повръщам, или взимам хапчета..качвам и свалям по 10 кг за две седмици и през месец се въртя нагоре надолу с по 20 килограма!..Често мисля как искам да се разболея, да ме блъсне нещо, да изпадна в кома, да умра..какво ли не ми е минавало през главата..нямам сили вече да плача, нямам и да се боря..Вече дори не мога да спра да ям, да спортувам до припадък и както преди поне да ги сваля тези килограми..спрях и да повръщам, не винаги мога колкото и да опитвам..понякога го правя по няколко пъти на ден,.сега въобще...от две седмици не ходя на у-ще, живея с брат си, който не се прибира, тоест сама..ставам сутрин , разхождам се из градинките , после се прибирам все едно съм била на у-ще, защото баща ми минава сутрин през къщи..после всичко е храна, компютър, болка...крия се понеже баща ми ще побеснее ако разбере, че пак не ходя, майка ми знае, но скоро сигурно ще му каже ако не направя нещо..родителите ми знаят за проблема ми, но като цяло нищо не разбират от него, не съм убедена и до колко осъзнават, че въобще ме боли..обичат ме, но за баща ми особено мен просто ме мързи да живея можеби и непрекъснато ме кара да се мразя все повече..и на него му е мъчно,че съм така.. но не осъзнава , че с поведението си само ме наранява още повече повече..тази година имам изпити, бал след два месеца, трябва да завърша..а всичко това ми е като някакъв филм , който тече до мен и не ме интересува..всеки ден си казвам от утре почвам на вода, както преди, а на другия ден всичко почва отначало..вече не виждам никакъв изход да си оправя живота и да завърша освен глада,а когато почна знам че не е правилно, а и нямам сили..изпитвам панически ужас от това хората да ме виждат особено тези, които ме познават от преди..живея като призрак, страня от обществени места, не искам да ходя никъде, никой да ме вижда, да ме докосва..живея само в кратките периоди когато съм слаба, през няколо месеца..така изгубих и приятелите си,и всичко..срещам хора в нета , които искат да бъдат до мен, да се видим, но аз не мога, защото тежа повече отколкото някога съм тежала през живота си..преди да започне всичко бях 50 кг..сега съм 70и повече и всеки божи ден продължавам да качвам!преди две седмици бях 60 , преди месец и нещо 50..Сега почти нямам дрехи, които да обличам, повечето ми с s i xs бях си накупила и по-големи, уж временно , но вече почти нищо не ми става и то за броени дни, не мога да си преставя да напазарувам нови с тези кг..не мога да си представя да ходя на у-ще такава,,не мога да си представя какво да правя, къде вече да търся изход..имам чувството, че всичко е безсмислено, че не мога да се оправя..след като съм опитала всичко..искам само да живея, толкова много го искам,но не с този живот..а не мога да го променя..не разбирам защо съм толкова слаба, защо толкова ме боли...тплкова виновна се чувствам..толкова много се мразя.. вече твърде често ми се иска и да умра..не знам, днес беше поредния ден, в който не можах да спра да ям..случайно попаднах тук и не знам реших да споделя..макар и да се срамувам от това, което пиша..но вече съм безразлична и без това не мога да се намразя повече..мога поне да кажа едно последно помощ (е това е мойта история,..надявам се, че не съм ви отегчила от толкова глупости ако сте я прочели

[aivy27]

Здравей мила ENIGMA,
единствено мога да кажа............Боже, колко мъка има по този свят.Всичко което си изписала ми е до болка познато.Живея в същия кошмар.Ужасяващо качване на тегло с по 10 кг за 2 седмици, тъпчене и повръщане,глад,тъпчене и повръщане,само тъпчене.
Божичко...............незнам какво да ти кажа,просто незнам.Много тъпо нали?А знаеш ли, убедена съм,че има хора които четат това което пишеме тук за булимията и описваме начина по който живееме и чувствата които изпитваме и си мислят: ...абе тия не са добре, да им имам проблемите.Хората няма какво да ядат и се чудят как да издържат семейства и да издържат и гледат малки деца, а те тъпчат и повръщат и само хабят храната и незнаят какво искат.Толко не могат да се стегнат.
Убедена съм,че има хора които си мислят това.
Хем знам,че наистина ако нямаш волята и желанието сам да де измъкнеш от този АД,никой не може да те измъкне, хем не мога да направя нищо..............абсолютно безсилна съм.
Аз също нямам желание за комуникация с други хора,изгубих си приятелите по същите причини както при тебе,но се опитвам в момента с всички сили да оправя нещата.
Килограмите няма да изчезнат с магическа пръчка,това вече го разбрах.Колкото и да искам да си легна и на сутринта да се събудя с 10 кг по -слаба.................уви,но няма да стане.
Всъщност,като за начало трябва да се приемеш така както изглеждаш в момента.За целта трябва да имаш хора до теб или човек,който да ти повтаря че килограмите нямат значение ,че ти си супер готин човек и стойностен.След това искаш не искаш трябва да се опиташ да ядеш.Това е най-сложната част.Истината е,че както Stillness каза, има булимици които напълняват много,има и такива които си остават същите.Е ние с теб,явно сме от първата групичка и трябва да го преживееме.
Има и друго нещо - незнам дали знаеш,но повечето от килограмите ти,всъщност не са тлъстинки а това е задържаната вода в организма от повръщанията.Когато повръщаш, от тялото ти изхвърчат множество минерали и витамини.Тялото ти се бори да се защити по всякакъв начин от глада и отобезводняване,за това задържаш много течности и се издуваш,а не дебелееш.
Виж,ако искаш ще се опитам да ти помогна.Аз за втори път минавам по този път.
До преди година бях овладяла болестта до такова положение,че си ядях всичко...................е на принципа на здравословно хранене,тренирах и имах кризи веднъж на 3-4 месеца.Щях да се оправя,но изпуснах нишката.Замаях се от отслабването и тръгнах лекинко към анорексията.След което приятелят ми,с който живеехме доста години заедно ,ме заряза.Положението ми се влоши рязко.Яка депресия,рязко преминаване пак към булимията и всичко се върна от самото начало.Вече 1 година съм така и се опитвам да поправя щетите,но уви.
Ами това е.
Ако искаш с удоволствие ще ти помогна с всичко което мога,макар че и аз самата съм доста зле,но въпреки всичко съм убедена че трябва да се подкрепяме.

[lila]

aivy, аз също мисля,че хората,които четат това просто не разбират. нз как ще прозвучи, но аз самата четох за този проблем преди година, когато не бях започнала с този ад. имах много близка приятелка от преди няколко години, която страдаше от анорексия и булимия-искрено я съжалявах и исках да е добре.така се бях запознала доста добре с последиците и част от ужаса. не повярвах. истината е , че започнах да повръщам, защото не ми се живееше и целият ми свят рухваше пред мен, а бях безкрайно объркана. изпуснах нещата за миг, за ден и после не успях да спра. от 50 сега съм напълняла- 5 или 10 идея нямам. нз не съм се мерила от 6 месеца и изпитвам панически страх от кантара. и знам, че друг не би разбрал, но не сме глезли или глупави или каквото там още, а преди всичко имаме нужда от помощ.
все повече осъзнавам, че друг няма да ми помогне, сама съм и съм тук, искам да съм тук.
търся изход и най-вече причина, търся себе си и момичето,което никога не разбираше обърканите болни , което не беше чувало тази дума булимия, момичето което обичаше живота.

[ENIGMA]

не знам , знаете ли, понякога съм толкова гневна на себе си , на света, на живота си и се питам , боже защо трябваше да ми се случи това, защо всички около мен са нормални и могат да се хранят нормално, а аз не мога да се справя..но друг път си мисля, може би нищо на този свят не става случайно, може би това е трябвало да ни се случи, защото някъде сме се отклонили от пътя си, може би е трябвало да го изживеем, за да разберем някои неща, за да можем да оценим живота по друг начин, за да се учим..само че си мисля ок , промених се, научих доста неща..сигурна съм, че и при вас е така..просто някога бях щастлива и не разбирах болката, сигурна съм, че който не е страдал, няма как да разбере тези , които ги боли..аз вече не мога да намеря общ език с човек , който никога нищо не е преживял..тоест сякаш такива хора са в друго измерение..може би в по-доброто, на по-силните,..не знам,..но може би това донякъде ще ни помогне в живота..да можем да помагаме на другите..защо сега гледам със съвсем други очи на света, на болните, на алкохолиците, на наркоманите, искам да уча психология и да помагам на тези хора, но знам , че първо самата аз трябва да се излекувам..и не разбирам къде бъркам, какво не съм научила..какъв е проблемът, това, което ме кара да го правя...сякаш още не съм осъзнала това, което трябва да науча и правя нещата по един и същи начин..а то е на крачка от мен, без да го виждам...не знам, най-много се плаша от безсмислието, от състоянието , в което дори не мечтаеш за щастие, защото и то ти се струва вече безсмислено и безинтересно...а все по-често изпадам в такова състояние и се страхувам да не загубя тотално желание за живот и да спра да се боря..преди ми се струваше страшно...в началото разликата от 5 кг ми беше страшна..а сега 20...прави сте,че имаме нужда от подкрепа, но аз не знам къде да я търся ..преди няколко месеца се бях пооправила, бях 50 кг и ядях почти нормално и всичко заради едно момче, много се влюбих..после обаче след около месец почнах да усещам как всичко се връща..и то наистина се върна..тогава взех да изпадм в депресии , постоянно да плача, да не ми се излиза и момчето до мен, което повтаряше колко ме обича и как ще се справим заедно с проблема ми изстудя към мен...и взехме да се виждаме все по-рядко...така карахме няколко месеца ощще, вече не се чувствах обичана, постоянно плачех и скъсах с него , за да спре това..още го обичам, но той не остана до мен...дори ми каза, че почнал да се държи така понеже съм се променила спряла съм да бъда усмихнатото момиче, което никога не се оплаквало и съм станала ужасна песимистка и на него му писнало..и после повтаряше, че ме обичал..нима любовта е да обичаме само щастливата половина на човека?..и сега не знам..може би вие сте единствените, които могат да ме разберат или към които мога да се обърна..не знам какво да правя, как да се храня, не мога да се боря, защото дори не знам как..вие какво правите и aivy27 как се казва твоята терапевтка...макар че вече съм минала през толкова, че не вярвам някой да може да ми помогне...и изобщо..не знам?????

[theodora0525]

може би нищо на този свят не става случайно, може би това е трябвало да ни се случи, защото някъде сме се отклонили от пътя си, може би е трябвало да го изживеем, за да разберем някои неща, за да можем да оценим живота по друг начин, за да се учим..

ВСИЧКО, КОЕТО НЕ НИ УБИВА НИ ПРАВИ ПО-СИЛНИ.
Представете си колко много неща са ви се стрували невъзможни, преди да се случат! Когато отворих тази тема, и аз се срамувах. Можех да си измисля, каквото и да е име, но после си казах: "Ами ако бях болна от СПИН? Нима има нещо срамно в това, че имам проблем? Не, няма.
Срамното е да се крием, да се правим, че го няма, да упрекваме за него други хора. Сигурна съм, че всяка от вас може да разпознае друга анорексичка или булимичка почти от пръв поглед.
Честно да ви кажа, дори не знаех дали някой ще ми отговори, когато написах "Помощ! Булимия!" И изведнъж... Това е най-коментираната тема във форума! А видяхте ли цифрата на онези, които са го посетили. Сигурна съм, че сред тях има много момичета с подобен проблем, които просто не са се осмелили да напишат своята история.
И до момента НИТО ЕДИН ЧОВЕК, КОЙТО ДА НАПИШЕ: СЛЕД 5 ГОДИШНО МЪЧЕНИЕ АЗ СЕ ОПРАВИХ!
Сигурна съм, че има поне един. А ако не, аз ще съм първата.
Обещавам ви, че ако наистина успея, ще посветя целия си съзнателен живот и всичките спестени от храна пари /поне 20 лв на ден за храна, които почти директно потъват в тоалетната/, за да помагам на други момичета, затънали в тази гадост.
Щом има наркомани, които са успели да променят живота си, значи и ние можем да се справим.
Следващата, която напише 1 думичка за самоубийство, ще я напсувам лично. Обещавам.

[ENIGMA]

права си, всичко , което не ни убива ни прави по-силни..стига да не ни убие ..Наистина има момичета, които се оправят..много дори, доколкото съм чувала..но може би не искат да се връщат назад, отново в този ад , защото, за да върнат към живот другиго трябва поне малко да се потопят отново в това,,..или пък се срамуват да говорят за тази част от живота си..макар че аз не бих могла да живея спокойно ако знам, че мога да променя дори един живот..не знам, тъжно е, че България не е много запозната с тези болести ..повечето хора дори не го приемат като болест, по света има хиляди книги, филми, групи, болници, какво ли не..поне някаква надежда, хора, които наистина могат да ти помогнат...а тук нищо..Теди, наистина се радвам , че отвори тази тема и дано поне една на друга успеем да си помогнем..защото това, че не си сам..е нещо повече от хубаво, нали..на мен още ми е трудно да повярвам, че и други момичета преживяват това ..гадно е да се чувстваш единствен по рода си , макар че от друга страна страшно се натъжавам като чуя как още и още хора казват и аз съм така..това и на най-големия си враг не може да го пожелае човек...

[theodora0525]

Искам да ви напиша откъс от книга, която много харесвам. Стилът й е хумористичен, но темите са повече от сериозни.
"Какво ви държи в онова, в което сте затънали до уши?
Става дума за проблемите. Как успявате да влудите лекарите, които се опитват да ви отърват от хроничните ви болежки? А те често са доживотни.
Хроничният болник никога не може да се намира просто така сред себеподобни. Всички се хвалят с "постиженията" си. И той не може да мълчи. При него всичко трябва да е още по-засукано. о-бомбастично, по-мощно.
- Какво ви е? Подуване? Да, не е шега работа. А моето е с падане. И покачване на кръвното. Докторът казва, че е много рядко заболяване. Поне в тази поликлиника нямало втори такъв случай.
Това е гордост. Това е слава! Това са сълзи в очите. Само с опита си да открие такава ярка личностна проява хронично болният не доктора ще съсипе, ами, ако почувства реална заплаха за заболяването си, ще вдигне във въздуха цялата поликлиника с всичките й анализи.
Представяте ли си какво е да лишиш човек от смисъла на живота му? Това е жестоко. Само намек за подобно нещо е достатъчен, за да си изкарате боя. Та той е свикнал вече да идва тук /в поликлиниката/, да си общува.
Той не идва, за да се ИЗлекува, а да се лекува. Та къде другаде ще намери толкова ерудирани хора, с които да общува.
Дар и вие няма да стоите мълчаливо настрана. И вие имате доста за разказване. Имате ИСТОРИЯ, с която се гордеете. Представяте ли си вашият случай да е по-незатрогващ от останалите? Като ще е полет, да е полет. Като ще е болест, да е болест. Ако не умеете първото, остава ви второто.
Вие директно питате доктора:
- Ще мога ли най-сетне да се оттърва от болестта си?
И само да почувствате, че ще можете, веднага следва трагедия.
Най-страшното е, че в тази ситуация докторът е беззащитен. Той вярва, че пациентът наистина иска да се излекува.
"Ние сме трима - аз, ти и твоята болест. Всичко зависи ти на чия страна си. Ако си с нея, не мога да се преборя с двама ви. Ако си с мен, двамата ще надделеем."
Великият Авицена не се е наемал да лекува човек, който не се бори за здравето си. Повечето днешни лекари се наемат. А и не само това - те дават преднина на болестта.
Спомнете си как се говори в болниците:
- Болният, елате тук! Болният, идете там!
... Но чувам вече възмутените вопли на хронично болния:
- Кой, аз ли не искам да се излекувам? Ако ти страдаше от заболяване като моето, щеше да видиш как страдам.
Външно всичко е нормално. Човекът абсолютно искрено вярва, че иска да се излекува. Става дума за подсъзнателни процеси.
За онова, което реално диктува действията ни и постъпките ни.
Изучавахме психология на хора, лишени от свобода.
Какво може да изпита човек, попаднал за първи път в затвора? Шок. Огромно вътрешно желание да се изскубне на свобода. То е особено силно в първите 40 дни.
Когато отмине първата година, желанието да излезе на свобода остава, но усещането от загубването й вече не е толкова остро.
След 5 години 80% от затворниците свикват. Около 30% от тези, които скоро ще бъдат освободени, извършват бягство или някое друго престъпление. Единствената подсъзнателна цел - ДА ОСТАНАТ В СВЕТА, С КОЙТО ВЕЧЕ СА СВИКНАЛИ
След 10 години престой в затвор шансовете за връщане в нормалния живот вече са близо до нулата.
Ако имате хронична болежка, спомнете си какво почувствахте, когато за първи път разбрахте за болестта си. Тогава искахте да се преборите и това да се окаже един лош сън. Какво чувствахте след година? А след пет? Все така силно ли е желанието да се отървете от нея?
Ако повече от пет години имате проблем със здравето, ЗАДЪЛЖИТЕЛНО, още сега направете следното упражнение:
Вдигнете китките на ръцете си на нивото на раменете с дланите навън. Погледнете се в огледалото!
Точно така!
[/b] ВИЕ СТЕ БАНДЮГА В СВЕТА НА ХРОНИЧНО БОЛНИТЕ! "
Алексей Марченко

[lila]

подкрепям ви, наистина има причина за всяко зло. аз познавам момиче, което се оправи и беше много зле наистина.отслабна над 20 кг а е около 160 см едва. но никога не коментираше. самият факт, че някой е успял да се измъкне от този ад ме кара да повярвам...и да се замисля с какво е повече от мен, защо аз да не мога.
теди, много се радвам, когато чета думите ти .радвам се, че не си изгубила вярата си и най-вече за темата. проблемът е разпространен, но никой не говори за него. толкова е удобно анонимно да споделиш с някой, който те разбира, вероятно никога няма да видиш този човек.
майка ми е алкохоличка и цял живот живея в този АД на зависимите.е сега поне не живея с нея, но пак имам проблем. искам да успея да се оправя и да помагам на тези хора, защото те имат също друг свят и нямат подкрепа. искам да и помогна или да й кажа да я накарам да спре, да спра аз. но нз как и просто минава времето.
не вярвам, не разбирам как може момичето, което върви толкова уверено по улицата, да бъда аз и пак аз да съм онази, която не се справя с живота си. когато се прибера в нас всичко, цялата воля, увереност, смелост, всичко, което другите харесват в мен, изчезва за няколко мига. толкова много ме е срам. никой не е наясно с проблема ми и никой не подозира. не мога да кажа на никой, защото не вярвам , че ще разбере. страх ме е, че ще си променят отношението към мен. и следа не е останало от мен. толкова съм се променила.
нз... нз как може да е истина. искам да да съм в най-страшния си кошмар и някой да ме измъкне. искам да изкрещя на някого, че ми е нужна помощ повече от всякога, за да повярвам отново в живота си, в себе си. искам да ме няма заради това, което си причинявам. имам чувството , че не заслужавам дните си.
нз... нз дори как понякога отчаяно искам да живея, да чувствам, да съм. и искам да мога.
страх ме е толкова много в това, че сме млади всичките и едновременно с това толкова отчаяни. да, страх ме е, че съм на седемнайсет и понякога не намирам смисъл да се събудя, не искам....нещо се отнесох и.... всъщност едва ли някой може да познае тъгата в очите ми .....с фалшивата усмивка по улицата, с фалшивото лице...и вероятно много ми завиждат... колко смешни и жалки ми изглеждат тези, които искат живота ми,тази каша....
това е една песен в превод:

вслушай се как тупти сърцето ти,
бие с безумно темпо,
а няма и седем сутринта,
усещаш се подгонен от страшно страдание,
не успяваш да им го покажеш,
бързай тогава,
иначе ще изостанеш
и ще им се подчиниш,
но трябва да се излекуват раните зад очите ти,
променчиви думи, пълзящи из съзнанието ти.