[DWP]

Път нагоре
Жени Костадинова

Болка.
И сякаш нищо друго.
Воденичен камък на шията.
Неизтекли сълзи.
Безчувствие.
Свръхчувствие.
Безсмислие.
Ала не съвсем.
Нещо отвътре теши.
Нещо отвътре крещи.
То е неясно, но сигурно,
то е бъдеще писано -
път нагоре - към нови звезди.

Влюбена жена

Влюбена жена
на гребена на света.
Несресана.

Въпрос

Ако Любовта е само илюзия...
Ако Смисълът е паяжина от съмнения...
Ако Мечтите са бягство от истината...
Какво, Господи търся на тази земя?

[Beautiful_]

БОГОМИЛСКО
Камелия Кондова

Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно,
да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.

Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече -
добрите хора лесно се обичат

[Beautiful_]

От Дамян Дамянов

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях -
кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах - не можах...
Кога ли съм се учил на това?

...

ЛУННА СОНАТА
В тази бяла лунна тишина
кой ли свири Лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля досами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно! Не плачи!
Нищо, че навън се мръква рано!
Нищо, че в гнездата пълни с мрак
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай: долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.

[Gossow]

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена;
очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жетварка пее нейде в полето,
и кръвта още по силно тече!

Жетва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят в трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже -
и той я гледа, - мила, засмена!

"Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!

[rokoko]

Ракия


Налей ракия, пък каквото стане...
За въздържател зная, че ме имащ,
а днес защо ли толкова от рано?
Ти слушаш, гледаш ме и само кимаш.

И чакаш интересно да научиш -
история или пък само клюка,
След втората ще пробваш да проучиш
каква ли ще е днешната поука.

Поука няма. Има тривиалност.
Любов голяма уж. Заблуда тежка.
А после сбъднат сън? О, не! Реалност.
Горчивина и мъка и болежка.

Да, виждам скучно е. Ще тръгвам вече.
Къде ли точно трябва да отида...
Да можех някъде, така далече,
где злоба и омраза да не стигат.

Да, имам дом. Но там жена не чака.
Жена си имам, имам и детенце.
Но има студ, та зъбите ми тракат.
Виновно ли е ммалкото момченце?

Ще взема и бутилката с ракия.
Със нея и във форма безтегловна,
там някъде дълбоко ще я скрия
душата си, душата ми греховна.



НАмерих го отнякъде не виждам автор

[Gossow]

[rokoko]

Камелия Кондова


Очите на баща ми

Оглеждам се. Не, не във огледалото.

В очите на баща ми се оглеждам.

И виждам как догаря вече старото

предчувствие за някаква надежда.

И виждам мъдростта му - уморената,

изплашена за някого, за нещо.

За хляба. За съдбата на вселената.

За първата ми незаконна среща.

За майка ми. За страшното съмнение,

че ни предават близките ни даже.

За думите, които от вълнение

навярно е забравил да ми каже.

Сънят му от безсънното си скитане

се връща у дома. Но е бездомен.

И виждам, че ме няма в очите му.

Избягала съм. И съм само спомен.

[Gossow]

С духа на Апостола
(Доц. Димо Бъчваров)

Ти носиш легендарно име
на българин, велик човек -
с легенди спортни днес гориме
във този динамичен век...

Лозанов, Ласков, Боби, Чори,
Валяка, Кукуша и Жук -
звезди на футболни простори
угасваха един след друг...

Съзвездието Котков - Гунди
бе слава, а сега е мит -
броени преходни секунди,
във вечността възторг нескрит...

А ти оставаш млад и силен,
отбор на 'Левски' вселюбим -
със шампионски дух окрилен -
от мач на мач непобедим...

[DWP]

Из "Моята твоя любов"
Федя Филкова

Любовта ти беше смъртоносна.
Така, че болката я нямаше.
Излишен,
ангелът над мен се колебае:
дори и ласка на крило
след твоята любов е удар.

"Преселение на чувствата"
Лиляна Стефанова

Как се реших?
Напускам своя дом
и се пренасям.
Помъквам от една хралупа в друга
кашоните,
натъпкани с парчета от живот.
От рафтовете смъквам
година след година. Цял Монблан!
Защо, глупачка, алчно ги натрупах?
И тоя битпазар ненужни вещи!
По дяволите, до кога ще влача
илюзии в красиви опаковки,
парцали от скандали и разводи,
бутилки пълни с делнична отрова?
Зарязах ли най - важното?
Дали да не навия, като памет,
килимите? И стъпките -
уверени, танцуващи, тревожни,
препънати от страх... Какви ли не!
И тихите, оставени от мама.
А лудостта събрана в чернови,
а клетвите на влюбени мъже,
а римите на оскърбена нежност
а речника на моята душа?
В боклука? Може би. Но ми е жал.

Най - упорито опаковам чаши
със скъпите приятелски наздравици,
които щуро са звънели в тях..
Надписвам думата "чупливо"!
с огромна удивителна след нея.
Ще ги опазя.

Но кой ли ще опази
мен самата,
най - чупливата?
За да остана цяла,
да не строша я китка, я глезен,
я стих или копнеж.

В това безумно преселение на чувствата.

[simone]

Самотата е сива жена - АГОП КАСПАРЯН

Днес, Самотата до мене се спря
под дъжда!... Както чаках трамвая...
Мимоходом погледнах я... Сива жена!
Тя, дали ме хареса?... Не зная.

А блъскаше здраво проклетия дъжд,
като игли на безброй таралежи...
Самотата чадъра си нито веднъж
не разтвори!... Бездумна стоеше...

Тя може би чакаше някой в дъжда
под своя чадър да я вземе...
Самотата досадна е сива жена!...
Най-вече в дъждовното време.

Реда си отстъпих – заклет кавалер!
За сбогом на дамата махам...
Прискърца трамвай в коловоза си чер...
Любовта ще остана да чакам!