#11
|
||||
|
||||
ЗМЕЙ (Гео Милев)
Остави ме! - Змей Огнен е моят любовник! Посред пламък и вихри гръмовни - змейове с бели жребци, в златни каляски змеици - с развени далече крила всяка вечер той идва при мене. Ела! Притисни ме с безумни, свирепи ръце до своята люспеста гръд от червени звезди, до своето зверско сърце, мокро в морава кръв: вземи, изгори ме с пламтящата стръв на свойте целувки - грабни ме оттук ти, отлети, отнеси ме - далече, далече, далече - зад гори, планини, стръмни бездни и гробища, в свойто царство без име - о сън! о чудовище! - дето няма ни ден, ни година, ни утро, ни вечер: Там! О знам: Ти си Той! Не отхвърляй едничката моя молба, изпълни ми едничкото искане - ах... стой! - Подир знойна и страшна борба, в безсъзнание, няма да знам - и ще чезна - аз гола - в скверната сладост на твойто притискане - не, не, не! - Аз падам надолу - с мене ти - летим през огън и дим, и звезди, зелени въртопи змии, настръхнали копия, - по невидими стръмни пътеки - - трясък и прах, кисък и звън; не, не, не! - Ах! - Пробуда: камбанният звън. В зората на местност безлюдна оплаквам връх своите меки колене чудовищния труп на моя сън. |
|
|