[Gavr1]

Ето го най-новото и творение, което написах за един конкурс по БЕЛ, надяваме се на наградка!

Моята приятелка нощта

Тази циганка черна - нощта,
е отново на прага ми боса.
Тя не може да бъде сама
и безсънието ми безсрамно си проси.
Със разплетени, волни коса
и в тях забодена роза,
тя ме отвежда във царството си,
където сънищата наши кръстосват.
И от своята черна торба,
тя разпилява със шепа звездици.
Започват да бродят със бели лица,
на умрелите хора душите!
След секунди във гъста мъгла,
някой извиква моето име,
дете-ангел беше това,
а аз механично му казах "Прости ми!".
Тази циганка черна - нощта,
ме беше отвела в царство далечно,
където душите на всички деца
се борят с самотата.

Събудих се аз сутринта,
трепереше цяла снагата ми,
спомних си студените, бели лица
и протегнах към небето ръката си.
Тази циганка черна - нощта,
често ме води при децата - спасители.
Царица им станах без да разбере,
а те станаха мои покровители!

[Lady1357]

Страхотно е....браво

[Gavr1]

Първоначално написано от Lady1357

Страхотно е....браво

Мерсии! Сега само се надявам да грабна наградката!

[DWP]

Пролет

Поетът се разсърди, че не мога
пиянските му стихове да слушам.
Повтаряше ми: "Пратеник на бога съм!"
От богове ми е дошло до гуша.
Художникът по тъмната ми бенка
се замечта и го налегна дрямка.
А аз сред всичките му светлосенки
не станах светла — станах само сянка.
Актьорът с мен си проигра късмета —
препъна се на сцената и... падна.
Напих се вече на любов, момчета!
Напих се, казвам, никак не съм жадна.
На всичките любови — много здраве.
Не искам по горите да се губя.

Обаче щъркелите продължават
на моя покрив точно да се любят.

Камелия Кондова

[DWP]

Това стихче е писано от 6 годишно момиченце, което умира от рак.

Бавен танц

Наблюдавал ли си някога децата в лунапарк?
Или пък чул ли си как пада дъждът по земята?
Наблюдавал ли си лудия полет на пеперудата?
Загледа ли се понякога в залеза на слънцето?
По - добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.
Музиката не продължава завинаги.
Тичаш ли като подгонена сърна цял ден?
Когато питаш някого "как си",
чуваш ли отговора?
Дали вечер си лягаш, прегърнал мислите за стотици грижи?
По - добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.
Каза ли някога на детето си"това ще го направим утре"
и в бързината си не видя тъгата му?
Загуби контакт, остави едно старо приятелство да завехне.
Защото никога нямаше време да се обадиш и кажеш "здравей!"
По - добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.
Музиката не продължава завинаги.
Когато тичаш като луд,
губиш половината радост от пътуването.
Като че ли хвърляш един подарък, който не отвори.
Животът не е спринт.
Затова отпусни се, чуй музиката.
Преди да спре песента.

[Magikka]

Първоначално написано от DWP

Бавен танц

Три пъти се връщах в темата да го чета и ми стана едно тъжно и мъчно... и ми се прииска да го пратя на онези, които обичам най-много....изобщо на всички, които обичам....на всички изобщо...

[еМ ДжИ]

"Край извора от жажда ще загина;
До огъня треперя вкочанен;
В родината си сякаш съм в чужбина;
Съвсем съм гол и царски пременен;
Усмихнат плача, чакам без отрада;
Могъщ и слаб в един и същи час;
От радостта не чувствувам наслада,
добре приет и нежелан съм аз.

Ще тръгна с онзи, който някой ден
посочи лебед стар за врана млада;
Щади ме този, който ме напада;
Лъжата с истината смесва глас
и спомням си забравена досада -
добре приет и нежелан съм аз.

Сбрах, Господи, от знания грамада,
а сред невежество духът ми страда;
Пристрастен искам равенство за нас.
Залог ли търся? Чакам ли пощада?
Добре приет и нежелан съм аз."
Франсоа Вийон

[adyonas]

Гробище

Какво небе - усмивка на жена,
след огъня на любовта - спокойна.
Каква прозрачно-тънка тишина,
Като въздишка лека на покойник.
Минавам бавно. Кръст до кръст стърчи.
Еднакви! И пръстта под тях - еднаква.
Кой - честен, кой - нечестен, не личи.
Пръстта ги изравнила. И очаквам
да срещна своя гроб. Да, ей го там.
Баща ми, майка ми, макар на тясно
да спят в прегръдка, мръдват се едвам,
за да ми сторят помежду си място.
До тях присядам кротко на ръба,
цигара паля и им шепна тихо:
"Почакайте ме още... Не скърбя,
не ме е страх, но още два-три стиха
да си допиша и едно дете -
най-мъничкото - да си доотгледам,
и сам ще дойда..."
Чуват ли ме те,
не ме ли чуват - няма знак. Последен
и тънък лъч - Като душа играй.
Какъв покой! Едната свещ пропуква...
Ах, ако има нейде божи рай,
дали пък този рай не ще е тука...

Дамян Дамянов

[DWP]

Морето само живите обича...

Mорето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка - всички хубави жени.
Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води...
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсим момичето, което
морето не изхвърли на брега.

Христо Фотев

[Nelina_02]

По стъпките твои искам да тръгна,
обвита в гняв и тъга,
и чувството скрито искам да зърна,
което прогонва страха.
Страха от достойнството гордо да крачиш
в тази ,уж вече свободна страна.
Страха от истината да разклатиш ,
че роб си отново на свойта съдба.
По стъпките твои искам да тръгна,
събудена вече ,да върна страстта,
с която поете,ти се обгърна
погази живота за свойта мечта.
Но странно,не виждам това чувство потайно,
а зеещи дупки от твойте следи,
пътувам във времето-то пък незнайно,
на мойте въпроси мълчи ли ..,мълчи.
Светът е създаден за роби да бъде,
- един е господар!
Желязната порта на свойто безумие,
затваряме като безценен дар.
Затова не отекват стъпките твои
в човешката,хладна душа.
Затова си безумец-любимецо мой,
повярвал в химера-мечта.
И само Балканът,жив плаче гръмовно,
за тебе поете,за твойта съдба,
а ние предъвкваме минало славно
и храним с безверие всяка уста.
Как искам ,по стъпките твои да тръгна,
в жилите-стръв,не кръв да тече,
и спомена вечен за теб да превърна,
в закана към днешната майка-Земя!