Винаги съм уважавала свободния избор на всеки един човек да живее живота си както намери за добре, да изповядва вярата, която му приляга най-много и да се присъединява към тези обществени групи, субкултури и всякакъв вид социални „образувания“, които биха направили така, че да се чувства приобщен и по някакъв своеобразен начин част от нещо.
С чиста съвест и ръка на сърцето казвам „Евала“ на организации като Параолимпийските игри, като УНИЦЕФ, като всеки квартален клуб „Незабравка“, помещаващ се в модифициран кантон, където по-възрастните хора могат да прекарват пълноценно последните години от живота си, сред приятели и съмишленици.
Не бях се замисляла обаче, че от специални грижи се нуждаят и необвързаните (въпреки че въпросът многократно е засяган в духовития контекст на филми и сериали като „Сексът и градът“ и „Дневникът на Бриджит Джоунс“, където „необвързан“ неизбежно ставаше синоним на „аутсайдер“, „нещастник“. „несретник“, „социален инвалид“ и т.н.).
Оказа се обаче, че се нуждаят и още как!
И на нуждите им са откликнали много добри хора по света, които са направили специални организации, които да полагат съответните грижи.
И тъй като у нас всеки решава, че е по-лесно да прилага успешни западни бизнес модели на местна почва, не е чудно, че се появи и първата локална „Single-help” (?) организация.
Информацията, с която тя представя себе си е следната:
„Всички знаем колко много се стеснява социалният ни кръг, когато приключим с образованието си и започнем работа. За голяма част от хората това е моментът, в който започват сериозна връзка или създават семейство.
Все повече, обаче, са тези, които остават необвързани по-дълго - не защото мразят (!) противоположния пол или никой не иска „да ги вземе”, а защото не са срещнали правилния човек или просто така им е по-добре.
За тези хора (съответната организация) организира различни събития за необвързани. Повечето от тях са за малки групи от 6 до 12 човека.
Организaтoрите смятат, че малките групи са идеалната формула на общуване, която избягва неудобствата на индивидуалните срещи (понякога събеседникът ти е скучен или неподходящ, а трябва да си с него цяла вечер) и груповите събития (понякога се губиш в тълпата, общуваш с всички и накрая не си опознал никой).
При малките групи всеки има възможност да опознае малко повече останалите присъстващи.“
И .т.н., и т.н....
На първо четене всичко звучи чудесно, но защо ли докато четях това представяне в съзнанието ми изникна гротескна картинка на група необвързани, седнали на една маса и играещи на Скрабъл/ пъзел/ Черен Петър, докато телевизорът „Велико Търново“ в горния ляв ъгъл на линии предава поредното издание на „Минута е много“ (примерно).
След края на играта групата необвързани грабват по един акордеон и започва да пее „Целувката на Ана“...
Втори сценарий: в централна телевизионна емисия дават репортаж в рубриката „Добрата новина“: семейства ще прибират необвързани за Коледните празници. Главни виновници за инициативата се приятелите на необвързаните от организация „Еди-коя-си“.
Това е вече малко крайно.
От друга страна (да, винаги трябва да обръщаме лопатата) в днешното забързано ежедневие/ нови социални реалности/ при променящите се междуполови отношения/ агресивната еманципация или както там искате да го наричате е факт, че да си хванеш гадженце (мъж, жена, булка, половинка) се оказва доста сложна работа.
В излишни подробности няма да се впускам, всеки може да си направи собствения топ 10.
Въпросът обаче е, това да си необвързан толкова голяма драма ли е всъщност?
Вярно, ефектът „Свети Валентин“ може да бъде голяма досада, най-вече за по-лиричните душици, но трябва ли да се записваме в организации, за да „общуваме нормално и пълноценно“?
Толкова ли се увълчи обществото ни, че да не сме способни да създаваме социални контакти сами и по свой избор и усмотрение, а да се обособяваме все едно имаме някакви физически или психически недъзи?
Отговорите няма как да бъдат еднозначни.
Както е казано, човек сам е отговорен за всички събития в живота си.
Факт е, че светът е пълен с оплакващи се жени и мрънкащи мъже, но кой точно ги е направил такива, трябва да отговорят самите те.
И така, нуждаят ли се съвременните необвързани от специални организации?
Това да не си във връзка трябва ли да се тълкува като някакъв вид болест или недъг? Бихте ли се записали в подобна организация? И има ли алтернативен изход?
Когато читателят говори и редакторите млъкват...