50 нюанса бля-бля

От 3 години слушам за книгата. От 2 години чета за филма – кога ще го снимат, кой ще участва, ама дали да е този актьор или онзи, ама този се бил отказал, защото не му било по вкуса, пък ролята щял да играе все пак онзи и т. н., и т. н., и така вече 2 години!

От един месец насам пък истерията за премиерата (най-накрая) на „50 нюанса сиво“ е пълна. То не са плакати, реклами, трейлъри, интервюта и каквото още се сетите. Кой пее, кой свири, кой бие, кой е бит... Истерията е пълна.

И сега, за капак, когато най-накрая на 13-ти февруари се очаква лудостта да приключи, хората да видят филма и да се приберат доволни вкъщи – не, това НЯМА ДА ПРИКЛЮЧИ!!!

Защо?! Ами, защото сега след добре организираната маркетингова шумотевица идва моментът, в който ще се правим на големи интелектуалци и ще разтягаме локуми (най-вече във Фейсбук профилите си) как филмът бил боза, как книгата на Саша Грей е сто пъти по-достоверна от произведението на Е. Л. Джеймс (която скоро може да закръгли състоянието си на милиард, благодарение на тази умишлено предизвикана истерия), как Дакота Джонсън не ставала, пък Джейми не знам си какво и как филмът не може да се доближи и на кота до шедьовър.

Е, мили мои, той няма претенции да е шедьовър. Това е просто филм. Не е Бунюел, не е „Долче вита“, няма да се превърне в класика. Никой не го е заявявал, никой не го и очаква. Това са просто 120 минути, в които някои хора ще се позабавляват, а тези, за които това усилие се струва пошло, нискокачествено или безсмислено, нека просто да замълчат.

Защото истерията наистина ни идва в повече. А и единствената услуга, която правите, е на продуцентите на филма. Те това търсят и чакат – истерия по един много добре измислен и изпипан продукт. Да, продукт. Не шедьовър, повтарям. А просто един филм.