Спомням си, когато бях малка, много исках вече да бъда по-голяма, да порасна колкото е възможно по-бързо. Особено на 16 и 17 години едва ли не броях дните до навършването на пълнолетие – повратният момент, след който чувствах, че най-сетне наистина ще стана „голяма“.
Всъщност, ако трябва да бъда честна, всичките ми рождени дни до 20 (включително) бяха чакани с нетърпение. Вълнението бе толкова голямо, защото все пак – аз се приближавах към желанието си най-сетне да вляза в света на възрастните и да бъда приета наистина сериозно в него.