Добре дошли в света на възрастните

Спомням си, когато бях малка, много исках вече да бъда по-голяма, да порасна колкото е възможно по-бързо. Особено на 16 и 17 години едва ли не броях дните до навършването на пълнолетие – повратният момент, след който чувствах, че най-сетне наистина ще стана „голяма“.

Всъщност, ако трябва да бъда честна, всичките ми рождени дни до 20 (включително) бяха чакани с нетърпение. Вълнението бе толкова голямо, защото все пак – аз се приближавах към желанието си най-сетне да вляза в света на възрастните и да бъда приета наистина сериозно в него.

Вероятно ви звучи познато – наивните мечти и очаквания на все още младите хора. Тогава дори не разбирах защо възрастните непрестанно попарваха всяка моя приказна представа с: „Не бързай да порастваш, ще видиш, че не е толкова хубаво“. Е, както знаем – в повечето пъти човек не вярва на каквото и да е, преди самият той да го е изпитал на собствения си гръб.

А порастването е точно толкова неизбежно, колкото смъртта. С тази разлика, че при едни то идва по-рано, а при други по-късно. Сега, от няколко години дистанция осъзнавам истинността в онова сакрално изречение, което чувах толкова често – а аз все още (може би?!) съм на прага на света на възрастните.

От няколко години работя, дипломирах се, след като четири години учих мечтаната специалност в мечтания университет. Може да се каже, че първият ми по-сериозен сблъсък с действителността на възрастния беше именно разочарованието, което изпитах още през първата година в университета. Искрено се надявам вие да сте от късметлиите и при вас да не се е получило по този начин.

В края на третата година успях да си намеря стаж в готина фирма, в която за щастие (без роднински/приятелски подбутвания и прочие) успях да остана на работа. Хубаво е, когато понякога талантът и хъсът за работа продължават да надделяват над някои други „странични фактори“, що се отнася до наемане на кадри. Това прозрение е като лъч светлина в утринна мъгла!

Съдейки по моя, все още скромен начин на живот, започне ли човек работа и изнесе ли се от родителското гнездо, то той вече е достатъчно „прецакан“, за да осъзнае защо не е трябвало да бърза с бясна скорост да пораства. Не, че искам да се върна в ученическите си години или да живея при родителите ми. Няма как да отрека обаче, че този период беше доста безгрижен и щастлив.

А сега, ако ми позволите едно малко отклонение – някога бях чула, че всъщност не съществуват ад и рай след смъртта, а всъщност адът е тук на земята. Аз лично залагам на преражданията, но това е съвсем различна тема. Та, ако изходим от теорията, че земният ни път е ад, то светът на възрастните често много го наподобява.

Но въпреки всички отговорности, неприятности и трудности, през които човек преминава, когато вече е голям и трябва да се справя с всичко сам, монетата има две страни и животът може да бъде такъв, какъвто си го направите. Винаги ще има кофти моменти, но нали именно те ни каляват и ни правят по-силни като личности? Просто не бързайте за нищо и се заредете с търпение, за да може да се насладите на всеки красив миг от настоящето, докато сте в очакване на бъдещето.