Време за четене: Виновен до доказване на противното

Той затвори мобилния си телефон и го пъхна в джо­ба на прилепналите джинси. Всичко беше наред. Оста-ваше много малко. Но чакането беше мъчително. Съв­сем неочаквано споменът от единственото му возене на увеселително влакче го връхлетя и хиляди бодлички пронизаха лицето и тялото му – беше на осем години, заклещен в тресящата се количка, вцепенен от ужас, който се засилваше с бавното и безмилостно изкачва­не към небосклона.Разтърси глава, за да се отърве от спомена, сграб­чи дългата си кестенява коса и я засука на опашка. За­държа я на тила и се опита да диша бавно. В никакъв случай не биваше да се проваля. Вдигнатите ръце при­дърпаха старата му фланелка и той със задоволство зърна в огледалото над тоалетката змиевидната та­туировка върху плоския си мускулест корем.Отново закрачи по износения мокет в мотелската стая и установи, че ходенето го успокоява. Въпреки нервността крачките му бяха плавни. Сновеше на­пред-назад и премисляше плана за евентуални пропус­ки. Всичко беше точно. Не можеше да стане гаф. Не биваше да стане гаф. Спря и огледа мъждиво освете­ната стая. Силно казано „стая“, защото по-скоро приличаше на голяма кутия с легло. Погледът му по­падна на ключа на стената. Щракна го ей така, само за да прави нещо. Погледна нагоре и видя мръсния вен­тилатор. От възкиселата застояла миризма на цигари можеше да съди, че не е работил от много години. Пет­ната от неизвестен произход по стените вероятно бя-ха по-стари и от него. Беше му интересно да оглежда стаята. Не го дразнеха нито петната, нито гадната миризма на разложение, нито безнадеждността на това затънтено място. Не беше кой знае колко по-ло­шо от многото други места, в които бе живял през се­демнайсетте си години.Вместо да го потиска, грозната стая го караше да се чувства като победител. Тя беше отражение на света, в който се бе родил и който най-сетне напуска­ше... завинаги. За пръв път в своя живот, който за малко да завърши в ръцете на една дрогирана отрепка, докато така наречената му майка се друсаше в съсед­ната стая, той владееше положението. Замисли се за това как щеше да умре малко след раждането си – не че изобщо си спомняше този момент, тъй като тогава беше бебе на два месеца. Знаеше за случая от няколко­то изречения в доклада на социалните грижи, които успя да прочете набързо в един от многото приемни домове, където се „грижеха“ за него през последните шестнайсетина години. Както винаги, това го накара да се замисли дали майка му още е жива. Този път оба­че чувството беше друго. Вместо обичайната безна­деждна тъпа болка и гняв той почувства сила. Силата да избира. Сега можеше да я намери... Ако искаше. Да я намери и да покаже, че детето, за което не е давала пет пари, докато се е друсала, е успяло. И то много.Само след няколко минути щеше да каже сбогом на пропадналото момче, което живееше на ръба. Спря да крачи, отпусна ръце и погледна през мръсния прозорец, предвкусвайки удоволствието да притежава тези проклети пари. Искаше да покаже среден пръст на  всички приемни семейства, за които не беше нищо по­вече от източник на долари, на всички задници, които бе търпял само заради храната и подслона. А ако ре­шеше да намери майка си, щеше да отиде при нея със страхотен подарък – рокля или бижу. За да я накара да съжалява за годините, през които го е изоставила. Щеше да даде подаръка в красиво опакована кутия. Опита се да си представи изражението, но не се по­лучи. Единствената избледняла снимка, която имаше, беше правена, когато не бе навършил и година – на нея се виждаше само контурът на дългата кестенява коса. И въпреки това мисълта да играе ролята на ту­зар го въодушевяваше. За миг дори си позволи да помечтае как майка му наистина го обича.Почукването го сепна и върна в действителност­та. Преглътна, с усилие си пое дъх и тръгна към вра­тата. Усети, че ръцете му треперят, и трескаво ги потърка в бедрата си. Докато отваряше, бавно изди­ша и се опита да придаде спокоен израз на лицето си.– Здрасти – каза той и направи път на човека на прага. – Защо се забави толкова?– Загубих представа за времето, извинявай.– Всичко ли носиш? – предпазливо попита момчето.Човекът кимна. Момчето се усмихна и затвори вратата.