Време за четене: Убийствен роман за пораснали деца

"Червените шапчици" ни среща със сестрите Скарлет и Роузи Марч. Облечена с кървавочервена пелерина и „добре въоръжена“, Скарлет е експерт в примамването и ликвидирането на върколаци. Тя е изгубила окото си по време на сурова схватка, докато е бранила своята по-малка сестра Роузи.

Смела и неукротима, Скарлет решава да отмъсти за убийството на баба си и да защитава малки момичета от подобни заплахи. 

Джаксън Пиърс е само на 27 години, живее в Атланта, щата Джорджия. Завършва английска филология и философия.

Явявала се е на конкурс за цирков артист, писала е некролози за вестници, работила е като сервитьорка и рецепционистка. Започва да пише на 12-годишна възраст и благодарение на неизчерпаемата си фантазия и щур характер днес е обичана от тийнейджъри по цял свят.

Ето и малък откъс...

***

По този път никога не минават непознати, помислиха си едновременно сестрите, докато човекът вървеше към тях. Във всеки случай не и непознати в делови костюми – просто нямаше причина да са тук, насред нищото. Обаче този беше тук и на всяка стъпка изпод краката му се вдига­ха облачета прах, които после се посипваха в маншетите на безупречно изгладения му панталон. По-голямата сестра вдигна вежда и се доближи до бялата ограда, докато по-малката довършваше черешовата близалка, вече полураз­топена от следобедното слънце. 

Мъжът най-сетне стигна до тях и спря, кимна за поз­драв. 

– Здравейте, дечица – рече с благ глас. Слънцето блестеше в лъскавата му руса коса и хвърля­ше тънки сенки върху лицето му, вече с леки бръчици. 

– Аз съм на единайсет – отвърна с достойнство по-голя­мата сестра, вирнала брадичка. 
– Извинявайте! Здравейте, млади дами – поправи се мъ­жът с усмивка. 

В отговор голямата сестра се врътна и се престори, че не го оглежда. Празничната рокля се изду като червена гъбка. Докато я наблюдаваше, усмивката на мъжа се стопи. Погледът му потъмня, усмивката се превърна в гримаса и той облиза устни по такъв начин, че на голямата сестра се сви стомахът. Тя спря насред пируета и хвана лепкавата ръка на сестра си, издърпа близалката и я стисна здраво като оръжие. 

– Майка ви у дома ли е? – попита мъжът, отново с лю­безна усмивка на лицето. 
– Майка ни не живее тук – отвърна малката сестра и подритна едно глухарче. – Имате странни очи – добави тя, примижала срещу слънцето, за да види по-добре лицето на мъжа.  Ирисите му бяха с червеникавокафявия цвят на есен­ните листа. 
– Шт, Роузи! – смъмри я сестра ѝ и направи крачка на­зад. – Нищо, нищо – рече мъжът и пристъпи към тях. – Това е за да виждам с тях по-добре хубавите ви личица, милич­ките ми. А татко ви у дома ли си е? Или брат ви? 

Голямата сестра поклати глава, черните къдрици се раз­мятаха по раменете.– Но баба ни е в къщи. 

– Бихте ли я повикали, ако обичате? 

Голямата сестра се поколеба, като го преценяваше с по­глед. Накрая кимна сухо и се обърна към малката къща зад гърба си. 

– Ома Марч! Един човек те търси! 

Никакъв отговор. – Ома Марч! – извика по-силно тя. 

Вратата се отвори силно и се блъсна в лехата с гербери, посадени точно пред къщата. Ома Марч застана на прага с престилка на маргаритки, наръсена с брашно от торта­та, която правеше за рождения ден на съседското момче. В двора отекнаха звуци от телевизора, мелодията на теле­визионната игра „Познай цената“ се набърка в песента на птичките по околните дървета. 

– Какво има, Скарлет, мила? – попита спокойно тя, не беше от избухливите. Скарлет дръпна Роузи към къщата. 

– Там има един мъж. Непознат – отвърна Скарлет с нотка на предупреждение в гласа, докато се шмугваше по­край баба си в къщата. 
Вътре Роузи се пльосна пред малкия телевизор в кух­нята, но Скарлет остана зад широкия гръб на Ома Марч, стиснала в юмрука си червената близалка. 
– О – рече Ома Марч, погледна изненадано непознатия и махна престилката, под която носеше сини дънки. 

– Добър ден, госпожо. Представител съм на „Ханау Си­трус Гроув“. Бихме искали да разширим бизнеса си, пред­лагаме цитрусови плодове по домовете. Плаща се при дос­тавката след три до шест седмици. Да ви покажа ли нашия каталог? 
– Цитрусови? Нещо като портокали? – попита Ома Марч с немския си акцент. 
Тя махна на мъжа, той отвори бялата портичка и се за­пъти към жената с протегната за здрависване длан. 

– Да, госпожо. Портокали, грейпфрути, мандарини – мъжът стисна ръка на Ома Марч, ръкавът на тъмносиньо­то му сако се дръпна и откри странен черен знак на китката. 
Скарлет присви зелените си очи, за да го разгледа по- добре. Беше стрела, но не приличаше на татуировките на дърводелеца, който живееше надолу по пътя, а сякаш бе като оцветяване на самата кожа. Ома Марч проследи погледа на Скарлет и изведнъж ус­тата  се стегна в права линия. Въздухът замря. Искрящите очи на търговския пътник се замъглиха от същото злове­що изражение, както по-рано, когато бе погледнал Скарлет откъм пътя. 

– Нямаме нужда, господине, благодаря – каза Ома Марч с внезапна твърдост в гласа. 
Отначало никой не помръдна, което напомни на Скар­лет за начина, по който кучетата стоят като вцепенени непосредствено преди да се сдавят. Търговският пътник облиза отново устни и изгледа Ома Марч няколко дълги секунди, после устата му взе да се разтегля в бавна пълзяща усмивка. 

***