Из личния дневник на една съвременна българска мацка (Част 2)

Mission Impossible

Ей-сега ще се идентифицирам аз с успешния начин на живот, който промотираме в новото издание, пък банковата ми сметка ще трябва да ме догони. Къде ще ходи, никакъв шанс няма да й оставя...

Въобще, ще стана като врачките, които не могат да гледат на себе си, като тренинг-консултантите, които не могат да въртят собствен бизнес, като психолог, сериозно закъсал в личния си живот (това почти си го практикувам), като медиен експерт, който не е в състояние да подреди текстовете в едно списание, като духовен учител, който постъпва като дребен шмекер. Ще се идентифицирам с хладнокръвния професионалист.

Истината е, че макар да има разминаване между теория и практика, теоретикът съвсем реално може да оцени правилно опита на практиците. Защото в онова, което вършиш професионално, не влагаш емоция. Можеш да бъдеш Наблюдател. Влезеш ли в личното, емоцията човешка се намесва и провокира устоите на знанието точно като шмекер, който те краде на дребно.

И сега... номерът е хем да си имаш емоциите, хем да бъдеш професионалист и когато вземеш много да се развълнуваш, да спреш и да включиш хладнокръвния Наблюдател да поеме щафетата с идентификацията. Уф... сложна работа.

Толкова ли не може да срещнеш някого и това, че си почувствал близост, да е достатъчно да продължите пътя си заедно, толкова ли не може да свършиш една работа и тя да ти бъде платена, колкото струва, както отиваш в магазина за хляб? Защо светът се е усложнил с толкова много стратегии? За всичко. Защо вместо на хора с уникални дарби, които да си партнират, се делим на уинъри и лузъри?

За да питаш – както отговаряме на децата, когато ни омръзне от техните „защо"-та.

Но не мога да отрека, че откакто ходех при индийчето, имаше промяна. Най-малкото, нещата, за които преди се тревожех, сега ми бяха забавни. Непрекъснато имах чувството, че живея във виц.

Един ден, тамън да тръгна за йога, Издателят ни събра спешно, за да ни се кара и да ни обяснява колко сме зле. Звъннах на мастера и му казах: „Много тъпо, не мога да дойда, че ни събират спешно на оперативка". А той ми вика: „Супер! Кефи се!" „Кефът е при теб" – отговорих. – Нас ни събират, за да ни се карат".

„Е, да де! Наблюдавай и се кефи" – не отстъпваше той. Уууу, верно бе... всъщност ми казваше само да наблюдавам. Окей. И като взех, че изключих емоциите – нищо лично, казах си, ще наблюдавам все едно съм режисьор и заснемам тази сцена... и се оказа, че присъствах на най-смешната оперативка в живота си.

Друг път, като господин Розов ме отсвири за вечерта, вместо да взема да се потисна, както обикновено, взех че му казах: „Е, браво бе, аз как ще устискам... ще вземеш да ме вкараш в грях сега"... Разсмя се на шегичката, ама половин час по-късно размисли.

И на работа взех да се държа хашлашки. Нали не ме интересуваше особено онова което правех сега, свършвах го за нула време, отказвах онова, което не ме влечеше и... изведнъж се освободи много време. В началото беше голям кеф, сякаш съм превзела света, обаче взе да ми става неловко. Много добре не е на добре, нали така разправят хората. Този български дзен се оказва много устойчив.

И казах на индийчето, че сега се чувствам безполезна. Никой не искаше от мен да работя, никой не искаше от мен да го обичам, а си ме държаха... ей така, да си ме имат. Неловко ми беше някак, а той започна да ми се смее: „Ще свикнеш и готово!" И ми разказа история за едни плочкаджии, които само за една събота и неделя трябвало да поставят плочките в някаква кухня. Много ясно, оставили си ръцете, а едната плочка била толкова накриво, че хората се спъвали в нея. И когато ги помолили поне стърчащата плочка да оправят, майсторите му казали: „Нема страшно, ще свикнеш"... Тъй е то, много лесно свикваме с кривите плочки, на гладко само се подхлъзваме... Човекът не страда, навикът страда

– Наистина е забавно да наблюдаваш какво се случва и благодарение на това да си позволяваш различни реакции, обаче се обадиха стари навици и взех да се питам: „Защо сега съм се заинатила да реагирам по този начин. Правилно ли е да го правя?" Известно време прекарах в колебание. Започнах да наблюдавам това колебание и в един момент си казах: „Правилно според кого, според какво? Предишното правилно ти си го беше измислила, тоест то би било правилно в някаква ситуация, в която си избрала да действаш по еди-какъв си начин".

– А, ти го хвана – не е човекът, който страда, навикът е този, който страда. Човекът свързва себе си с навика. Примерно, аз пуша цигари и съм свикнал да пуша две кутии на ден. Ако в един момент спра да пуша, няма да страдам, организмът ми няма да страда, но ще страда навикът да държа цигарата си в ръка, да я извадя от кутията, да си запаля, да тръскам в пепелника.

– Веднъж, когато бях отказала цигарите, не ме мъчеше никотинов глад, но забелязах, че започна да страда комуникацията. Толкова бях свикнала, докато разговарям с хора да свързвам жестовете, маниера на говорене, с паленето на цигара, че буквално не можех да си намирам думите... и когато пиша, определено ми помага да се концентрирам. То не е заради цигарата, а някакъв жест, с който казваш на мозъка: „Сега се концентрираме".

– На много хора цигарите им действат добре. Забелязал съм, че когато са нервни, като излязат навън, изпушат една цигара, и вече са окей. Щом една цигара ти маха главоболие и нервност, няма лошо, тя ти действа добре. За организма е добре да се откажеш, но драмата идва оттам, че навикът започва да страда. Реално нямаш никакви причини да си нещастен, но плановете ти се развалят – оттам идва проблемът. Хората се ядосват – или страдат, или се нервират, защото плановете им се развалят. Имала си планове да излезеш с някой мъж, но той не се обажда или не може, и ти страдаш. За теб може да е по-добре – ще си починеш, ще си свършиш нещо друго, но беснееш, защото плановете се развалят. Дори когато някой умира, човек страда не толкова заради общото минало, а защото е имал планове с този човек и те се провалят. Всеки има скрити планове, свързани с някой друг, дори да не са били много близки, но ако са близки – съвсем...

– Един ден, както си вървях, мина една кола, която опръска целия ми панталон. Тогава го усетих много яко. Попитах се: „Сега ядосвам ли се?", „За какво точно се ядосвам? Панталонът ми е изцапан, ще го изпера". „Добре, но как ще отида там, закъдето съм тръгнал? А, ето къде е коренът на ядосването – плановете ми се провалят заради това". Разбираш ли? Имал съм едни специални планове заедно с панталона. Иначе не е проблем, панталонът лесно ще се изпере, няма защо да се ядосваш за него. Но всъщност твои­те планове са развалени, понеже ти си им дал приоритет и колкото по-голям приоритет даваш на плановете си, толкова повече ставаш нервен, ядосан заради тях. И се амбицираш да направиш всичко само и само да не се развалят.

– И какво стана? Отиде да се преоблечеш или отиде към плановете с изцапания панталон?

– А, няма проблем – отидох.

– Да, когато го преработиш вътрешно, то престава да те ядосва и вече няма такова голямо значение. Така беше и с моята история. Казах си: „В крайна сметка аз съм избрала това ново изживяване, значи начинът, по който постъпвам, е част от новото изживяване. Виж дали ти върши работа и тогава преценявай, засега не можеш да го преценяваш никак".

– Хората са скептични към новото. Казват: новото е неизпитано. Ако ти не искаш да го пробваш сега, кой ще го изпита вместо теб?

– Сомелиерът... или дегустаторът. Нали знаеш, че някога, когато царете са се страхували да не ги отровят, е имало специални хора, които са опитвали храната и вината. Така се е зародило сомелиерството, не защото царете са искали някой да им дава акъл кое е хубаво и кое не. А за да не ги отровят. И така е останало в клетъчната ни памет, явно... Сега разбирам защо станах дегустатор. Не ме е страх да изпитвам новото.

– Виждаш ли какво се получава, Мия? Когато имаш страх от нещо, ти не го употребяваш само за конкретното нещо, от което се страхуваш – започваш да го прилагаш към всяко едно нещо. А новото поведение, това е върхът. Когато го прилагаш за едно нещо, започваш да реагираш така на всички нива. Повечето хора очакват светът да реагира по различен начин, но не и те самите. Чакат другите да създадат новата концепция и те само да реагират.

– А сега... наблюдавай какво наблюдаваш...

Наблюдавай всяко едно вдишване и издишване, наблюдавай тежестта на тялото, наблюдавай лекотата на тялото, наблюдавай постелката до тялото, наблюдавай всяко едно вдишване и издишване. Остави съзнанието абсолютно свободно и наблюдавай това, което ти наблюдаваш... преоткривай собственото тяло, преоткривай собственото съзнание, преоткривай всяко едно вдишване и издишване, после наблюдавай самото преоткриване. Преоткривай всяко едно малко движение, наблюдавай всяко едно ново нещо, което откриваш – какво ново има в тялото – всяко едно вдишване и издишване, всяко ново нещо в твоето съзнание, всяко ново нещо в твоето състояние, в твоето съществуване, всяко едно ново нещо в собствения живот, наблюдавай действието на собственото съзнание, давай шанс на себе си, наблюдавай възможността във всяко едно нещо, наблюдавай какво се случва в дълбочината вътре в теб и как то се изразява в повърхностни структури... просто наблюдавай как ръката ти изглежда в нейната дълбочина, как кракът ти изглежда в неговата дълбочина, как гръбнакът ти изглежда в дълбочината... наблюдавай всяко едно нещо оттам, откъдето то произлиза, наблюдавай всяко едно нещо оттам, откъдето то произхожда... дълбоко вътре в себе си ти си абсолютно свободна.

Наблюдавай свободата на твоето съзнание, наблюдавай как всяка една ситуация може да се използва за собствената свобода, как всяка една ситуация може да се използва за радост... наблюдавай вътре в себе си процеса на трансформиране...

Да, аз осъзнавам съществуването на моето тяло, аз осъзнавам моето вдишване и издишване, аз осъзнавам присъствието на моите сетива, аз осъзнавам съществуването на цялата Вселена, както и моето съществуване. Да, аз осъзнавам моето съществуване, да, аз съществувам и съм благодарен. Просто наблюдавай какво се случва в твоето съзнание, когато казва благодаря. Какво ние изразяваме в дадена ситуация. Просто наблюдаваме състоянието и как го изразяваме с думи, с жестове, със собственото присъствие... абсолютно дълбоко вътре в себе си собственото присъствие... да, аз съм... и съм благодарен... много бавно можеш да отвориш очите... за днес свършихме.

Откъс от книгата на Михаела Петрова "Агент на нищото", издава ИК Изток-Запад