За вечната метаморфоза и вишните

12 / 22

Понякога, когато се замислим, осъзнаваме, че само времето има значение. Времето може да бъде най-добрият съветник, да се окаже най-обективният съдник или най-безкомпромисният господар.

Колкото и силни и велики да са дадени хора за момента, с течение на времето това безвъзвратно се променя. Точно това ни внуши проф. Крикор Азарян с един от най-очакваните спектакли за сезона - “Вишнева градина”, който вече е на сцената на Народния театър.

Пиесата на Чехов той поставя за трети път. Тя е смятана и за най-голямото му драматургично постижение.

Самият той обясни последния си прочит над чеховото произведение така: “Ако в първия прочит ме бяха впечатлили принципите на собствениците на вишневата градина и категоричното им нежелание да я продадат, то във втория ме занимаваше образа на малкия човек в лицето на лакея Фирс.

Сега обаче измъкнах нещо ново: в настоящия прочит разсъждавам върху безвъзвратно изтичащото време, върху мисълта, че животът се е изнизал все едно не сме го живели.”

Ако отидете да гледате постановката „Вишнева градина“, няма да съжалявате, поради няколко причини.

Първо, по един неусетен и чуден начин ще се сблъскате с мъдростта на един от най-великите писатели и драматурзи за последните 200 години. С ненатрапчив, но красив маниер, той ще ви постави в една ситуация, която макар и описана преди повече от век е все така актуална и поучителна.

Професор Азарян прави паралел между епохата на чеховите герои и настоящото време на метаморфози: "Основната тема е промяната. Точно като това, което се случи у нас в последните 20 години. Време на революция: едни си отидоха, други дойдоха. Едни величия се забравиха, други митове се създадоха...Обществото се люлееше в непрекъснато очакване, че нещо ще се случи."

Второ, ставайки зрители на постановката ще се насладите на безкомпромисния професионализъм както на режисьора, така и на целия екип, отговорен пиесата да стане реалност.

Актьорите Мария Каварджикова, Ани Пападополу, Валентин Ганев, Деян Донков, Захари Бахаров, Мартин Янев, Чочо Попйорданов, Владо Карамазов, Наум Шопов и всички останали ще ви потопят до такава степен в историята, че няма как да не се усмихнете искрено, когато сглупяват, или да въздъхнете тъжно, когато разкрият мъката си.

Всеки зрител ще пречупи постановката през призмата на собствения си опит и живот.

Но генералният извод, който трябва да направим е, че дори и старото да си отиде, винаги след него ще настъпи новото – ключовата метафора във финалната сцена, в която старият лакей Фриц, чието време е отминало загива, заключен в къщата, а отвън настъпва време за новото, в лицето на едно момче, което яхна своето конче.

Както заключва професор Азарян: „Цял живот съм бил наясно, че светът е сцена и ние сме актьори в него. Театърът и сцената са съвършената метафора на живота...“