„Меланхолия”-та на Ларс фон Триер

След като за последно изгледах „Антихрист" на Триер, тържествено си обещах, че повече няма да гледам негови филми. И далеч не заради възтежките сцени на животни/ хора/ хора с животни и премазани полови органи. Нито, заради бруталния шофинизъм, който извираше от лентата от първата до последната минута.

Отрекох се от прословутия датчанин, защото аз усетих „Антихирст" като нищо друго, освен една красиво заснета полюция (ще прощавате), която през цялото време показваше не самото произведение, а своя страдащ от грандомания и комплекси едновременно автор.

Естествено, обещанията са затова, за да се нарушават. Особено, когато рекламната визия на „Меланхолия", последното творение на един от най-скандалните и противоречиви режисьори за последните 2-3 десетилетия, е една чудесна реплика на „Офелия" на Джон Миле, към която тая особена почит. Да не говорим, че в случая Офелия е Кристен Дънст, а от трейлъра ясно се вижда, че Земята бива унищожена.

И така, „Меланхолия" на Ларс фон Триер. Пъти по-лесно смилаема от „Антихрист", доста по-мека, женствена, феерична и (за щастие) не показваща жената като изконното зло на цялата човешка раса.

Макар че, фокусът е не върху една, а върху цели две жени – лунатичката (или доста по-на място казано „меланхоличката" Кристен Дънст (Жустин) и земната й сестра и любимка на Триер Шарлот Гейнсбърг (Клеър).

Тъжна. Красива.

Както обяснява самият Триер (преди да го изгонят от Кан), филмът не е съсредоточен толкова върху безкомпромисния край на света, колкото към вътрешното, така специфично душевно състояние на човека.

Като структура се състои от две взаимосвързани части, посветени на двете сестри, проследяващи едновременно приближаващата Земята планета, метафорично наречена „Меланхолия" и потъването на техните души все по-дълбоко в това емоционално състояние.

Естествено, тук отново биваме сблъскани с един определен страх на режисьора: докато в „Антихрист" разбрахме защо толкова много мрази психоаналитиците, то тук усещаме ужаса му от неизбежното и от апатията, в която душата изпада, очакваща съдбата си.

Но, стига разсъждения.

Актьорският състав е повече от блестящ: освен Дънст (и чудесното й, красиво, женствено голо тяло, което ще имате късмета да разгледате подробно) и Гейнсбърг, в лентата взимат участие кино иконата от 50-те Шарлот Рамплинг, звездата от „24" Кийфър Съдърланд, британската легенда Джон Хърт /"Среднощен експрес"/, Стелан Скарсгард и синът му Александър.

В Кан Дънст печели награда за най-добра актриса, която определено си заслужва. Именно с нейната героиня този път се утвърждава Ларс, чиито душевни терзания изобщо не са лесна работа, дори и за един отличен актьор, но Кристен се справя отлично.

За режисурата няма какво толкова да се каже – Триер е всепризнат майстор на красиво заснетите и дълбоко въздействащи кадри, колкото до сюжета – определено има совите плюсове и своите минуси.

Както наскоро се бе изказал някакъв критик, „Някои от моментите са божествени и си личи, че те са се получили от ръката на гений. Други са толкова ужасно плоски, че човек не може да повярва."

Но, във всичко това ще се убедите сами в периода 11-20 ноември, когато в София ще се състои 25-тото издание на фестивала Киномания.

За какво всъщност иде реч?

Жюстин и Майкъл празнуват сватбата си с пищно парти в дома на сестра й Клеър и мъжа й Джон. В този момент планетата Меланхолия се отправя към Земята, а героите се заплитат в доста сложна паяжина от взаимоотношения.

И всичко това подправено с музиката на Вагнер и атмосферата от картините на прерафаелитите...