След като за последно изгледах „Антихрист" на Триер, тържествено си обещах, че повече няма да гледам негови филми. И далеч не заради възтежките сцени на животни/ хора/ хора с животни и премазани полови органи. Нито, заради бруталния шофинизъм, който извираше от лентата от първата до последната минута.
Отрекох се от прословутия датчанин, защото аз усетих „Антихирст" като нищо друго, освен една красиво заснета полюция (ще прощавате), която през цялото време показваше не самото произведение, а своя страдащ от грандомания и комплекси едновременно автор.