От цигулката до Кения: живот като на Нана (Част 2)

Нана в Кения Снимка: Личен архив

3 / 4

Миналата седмица с Нана си поговорихме за това как се прави телевизия в България (и как би трябвало да се прави), разходихме се из студиото на „Станция Нова“ и разбрахме как се справя като майка и съпруга едно работещо момиче. Какво още ни разказа тя, прочетете във втората част на интервюто.

Знам, че много си пътувала, това ли е нещото, което най-обичаш да правиш?

Това е едно от нещата, които много обичам да правя. Чужденците пътуват много, и тъй като мъжът ми е такъв, той ме открехна на тази тема. Не че преди това не бях, но е много важно човек да си намери първо, партньор в живота и второ, другарче, с което да може да върши всички неща.

Може би поне 2-3 пъти в годината пътуваме някъде. Даже и по време на бременността, макар че всички лекари ми го забраняваха. Аз имах рискова бременност и ми казаха, че съм абсолютно ненормална и, че ако искам да си запазя детето, трябва да си стоя вкъщи.

Разбира се, аз не ги послушах и отидох до Мавриций и до Лондон, после пък отидох с кола до Италия. Лекарката ми тогава полудя.

Всичко мина благополучно, но да изкачиш 470 стъпала на кула във Флоренция, бременна в 7-мия месец, не бих пожелала на никого.

Авантюризъм ли е това или инат?

Инат. Защото тогава имах 2 опции – първо мислех да ползвам асансьора, но после видях един по-нисък купол и реших да пробвам. Качих се дотам, обаче се оказа, че има и един по-висок. Реших да надникна и отидох по-нагоре и след това още по-нагоре. Накрая ситуацията се спече, но аз се бях запънала и си казах: „Аз щом съм стигнала дотук, няма да се връщам!“ Оказах се единствената бременна на върха, хората седяха и ме гледаха сякаш съм луда.

Това изглежда много показателно за характера ти. Така ли се придвижваш и в живота?

Ами не знам дали е все по-нагоре, но инатът ме движи много в живота.

А кое е мястото, което няма да забравиш?

По принцип винаги когато тръгвам на някъде, за мен е по-важно това, че се махам, а не толкова какво ще видя.

Мога да отида на плаж на реката и ще го приема като същия вид авантюризъм все едно тръгвам на Бахамите. Усещането е едно и също – за нещо различно, за бягане от ежедневието, за нещо неочаквано. В този смисъл, всички места ми харесват.

Но едно от местата, в които съм влюбена, е Кения. Много хора вече го знаят. Отидох там преди няколко години и изкарах невероятно. Аз не обичам да живея в мръсотия, но обичам да се вра в мръсотията.

А в Кения климатът е точно такъв – горещ, лепкав въздух, поройни дъждове. Екваторът като цяло е неповторимо място, няма нещо, с което да се сравни. И в същото време страната е много екзотична – пазарите, различната раса... В Кения бих отишла да живея.

Значи обичаш екзотиката, натуралното?

Да, обичам да ходя боса, почти гола и да не ми пука, да съм свободна от цивилизацията. Тя да бъде намесена дотолкова, че да имаш нужда да се почувстваш човек.

А как обичаш да релаксираш?

Под палмата, с биричка. Обичам да готвя и обичам да ям, но с компания. Това е един от начините да релаксирам – вкъщи. Стигнах до извода, че за мен усещането, че ти се случва нещо прекрасно, е когато съм някъде много далече, т.е. извън България, или ако съм си у дома – със себе си, детето си, мъжа си и близките.

Да си си ти – ненатоварен от излишна комуникация. Нещастни за мен са хората, които не могат да си стоят вкъщи и да си вършат нещо свое си.

По начало, за мен интелектът се съчетава с това, човек да може да остава насаме със себе си и въпреки това да му е интересно. Хубаво е да имаш съмишленици, компаньони, партньори, приятели, но за мен най-важното е да можеш да си самодостатъчен, това в въпрос на интелект. Само глупакът може да скучае.

Тогава какво би посъветвала мацките, които все се оплакват, че си нямат гадже, като че ли то би осмислило живота им.

Ха, едва ли аз съм най-добрия съветник за такова нещо. Но първо, човек трябва да осмисли едно нещо – че нещата му се случват, когато трябва да му се случат.

Аз винаги мога да изляза, да отида в някакъв си бар, да намеря някакъв си мъж, но това няма да ме накара да се почувствам по-добре. Може да запълни някаква нужда за партньор, но ще е за кратко.

По-скоро бих ги посъветвала да са щастливи сами със себе си и да чакат това, което им е писано да им се случи, отколкото да се опитват да се изкарат нещастни.

Има обаче един друг момент с българските жени, за който наистина ми е мъчно: те нямат достатъчен избор. Мъжете вече не са мъже. Разбира се, има изключения, но като цяло навсякъде виждам мъже, които се интересуват само от себе си.

Стигнала съм до един извод: на Западния свят му липсват хубави жени, които, освен за себе си, могат да се грижат и за другия. А българската жена е един много приятен микс: тя хем е грижовна, хем е добра домакиня, хем се старае да изглежда добре. И, за жалост, тук има недостиг на мъже.

То малко излезе, че вместо да давам съвет на жените, оплюх мъжете, ха-ха. Но като цяло им пожелавам да се чувстват щастливи и да се чувстват добре в собствената си кожа.

А вие как се запознахте със съпруга ти?

Ами случайно – по интернет. Съвременният човек вече няма толкова време, че да излиза и да търси партньори по барове и заведения, затова това е една страхотна опция.

Да, но има много хора, които отричат такъв вид комуникация.

Аз много дълго също я отричах. По принцип не съм „АйСиКю“ човек, за разлика от много мои познати. Но ако ти използваш такава комуникация и по някакъв начин някой те провокира, стане ти интересен, то комуникацията може да мине на съвсем друго ниво.

Аз по този начин съм правила и много приятелства с хора, с които съм си „чатила“ служебно, например. Разбира се, трябва да се внимава и да правиш своя избор интелигентно.

Какво би си пожелала занапред?

Не знам. Имам си една – две мечти, ако те могат да се сбъднат – много хубаво.

Най-вече си пожелавам да започнем да живеем в по-нормална държава. Ако някак си може да стане, ще съм много щастлива. И ако това не се случи до няколко години, аз няма да остана.

Може би много дълги години продължи моята борба и може би вече съм малко изморена. Дано да стане, искрено се надявам.