Високо, високо... в боксофиса

Когато става въпрос за филмова продукция с участието на Джордж Клуни, това гарантира поне минимална печалба и престиж на филма.

Защото, трябва да му го признаем, Клуни си го умее още от времето на „Спешно отделение“.

В случая на „Високо в небето“ благотворният Клуни - ефект постигна наистина високи резултати – спечели „Златен Глобус“ за най-добър сценарий, като бе номиниран в още цели пет категории.

Оценката в Imdb също е висока, а след някои друг ден без съмнение ще се покатери и в боксофиса.

Режисьорът Джейсън Райтман, който може би си спомните като разказвача на трогателната история на бременната тинейджърка Джуно, по принцип също не е за изхвърляне.

Той е известен с похвата си да разказва универсалните човешки истории, чрез съдбите на нестандартни герои - аутсайдери, което до известна степен се е опитал да направи и тук.

Сценарият се завърта около експертът по корпоративни съкращения (интересна професия, наистина) Райън Бонгман (Клуни), който лети от щат на щат, за да уволнява служителите на засегнатите от кризата служители на различни филиални фирми.

Той води непукиски начин на живот от летище на летище, интересува се единствено от себе си и изповядва житейската философия, че обвързването е непоносим товар, който не желае да носи на плещите си.

Историята го среща едновременно две жени – огледалният му образ, „само че с вагина“ (Вера Фармига), с която започва „необвързваща връзка“ из летищните хотели из страната и болната от амбиции 23-годишна оптимизаторка (Ана Кендрик), която изгрява с революционната идея за интерактивен начин на работа, който да се върши „от вкъщи“.

Естествено, Райън не е очарован от идеята да бъде „заземен“, защото всъщност се оказва, че на Земята не го очаква нищо кой знае колко съществено.

И така, той се хвърля да защитава със зъби и нокти въздухарския начин на удобния си живот, докато точно животът му поднася една неочаквана изненада.

„Високо в небето“ в никакъв случай, поне според мен, не би могъл да претендира за кой знае каква оригиналност на сценария.

Той е по-скоро от онези филми, които човек би могъл да разкаже само петнайсет минути след началото, макар че завършва по-скоро по европейски, отколкото по американски.

Пълен е с метафори, които започват да досаждат, а героите достигат до задължителните личностни прозрения, които така умело могат да развълнуват средностатистическа американска душица.

Наполовина комедия, наполовина драма, филмът едва ли ще ви каже нещо ново, но пък става за убиване на времето в студена зимна вечер.