Мартина Апостолова: Престъпление е на 24 г. да не се вълнуваш от професията си!

Пътят ѝ започва на футболния терен, за да продължи по-късно в театъра и киното. За ролята си в „Ирина“, Мартина Апостолова печели куп отличия. Филмът вече може да се види по кината у нас, а Мартина споделя, че спортът е повлиял особено силно върху актьорската ѝ кариера.

„Ирина“ е дебютът ви в игралното кино. Как стана така, че станахте част от филма на Надежда Косева?

Надявах се Надя да се спре на мен. Всичко бе много близко до моите разбирания, морал, проблеми, които ме занимават. Всичко се подреди в точния момент.

С какво я спечелихте?

Стана без да искам. Явно съм я спечелила с отношението към баба ми. Това става след представление, в което Надя ме е гледала и не ме е харесала. Видяла ме да излизам и да се засилвам към баба, която ми е много близък човек. Тогава е открила нещо. Спечелила съм я несъзнателно, тъй като дори не съм знаела, че тя е там. Дори не съм се старала да я печеля, просто изпълнявах това, което тя искаше. Много разговаряхме. В крайна сметка ми се обади и каза три месеца след като започнахме кастингите: „Ти си моята Ирина“.

И ролята ви донесе куп награди. Как преминаха първите ви стъпки в голямото кино?

Бях много уплашена, защото на сцената имах опит, макар и малък. В киното опитът ми се простираше до студентски късометражки, чиято обстановка в никакъв случай не може да се сравни с професионалната. Никога не ми е пречило да застана пред камера. Притеснявах се за друго. Мислих си: „Хайде, хвана голямата риба. Сега какво ще я правиш?“. Няма да отрека, че много се подготвях дори технически за снимането на кино, защото моето образование е театрално, не кинематографично. Нещата потръгнаха. Сякаш прохождаш и започваш да се чувстваш на мястото си. Бях сигурна в Ирина. Знаех, че няма да ме предаде. Отговорността оттам нататък бе аз да не я предам.

Какво допринесохте в Ирина, което го нямаше в сценария?

Надежда ми се доверяваше. Питаше ме: „Тук Ирина какво ще направи?“ Когато не бях съгласна с някои неща от сценария, изслушваше внимателно аргументите ми. Знаеше, че го правя не от желание да ми е лесно на мен, а с желание Ирина да е такава, каквато двете сме си я представяли. Мога спокойно да кажа, че превърнах Ирина в едно изключително чувствително същество. По сценарий я нямаше тази тънката емоция, за която забравяме, която е заключена в нас, поради начина ни на съществуване. Много ми се искаше природната интелигентност да не зависи само от географската ширина.

Явно това доста е помогнало. Както вече споменахме, спечелихте доста награди за ролята си. Промениха ли ви отличията?

Не усещам да са ме променили. Невероятно е да си на всичките тези фестивали и да срещаш подобно признание, което получаваме от публика и жури. Може би ако това ми се бе случило веднага след като бях завършила университета, щях да се самозабравя. Но при мен имаше период, в който нямах работа. Търсих начини, изстрадах си недоимъка и този малшанс в нашата професия и днес ми остава само да бъда благодарна и да оценявам момента. Наградите – те са останали някъде при майка ми и баща ми и събират прах. Не си ги нося с мен в задния ми джоб. Използвам ги като пътни знаци, но не такива, които подминавам, а които ми показват накъде вървя, дали съм на прав път. Хубаво е някой да оцени работата ти. Да види какво си вложил. Да те потупа по рамото и да ти каже: „Браво, направил си го.!“ Възпитана съм от моите учители по такъв начин, че не мога да си кажа, че щом имам награди мога да спра да се развивам. Надявам се „Ирина“ да докосне и българската публика по същия начин, както се случи в почти всички континенти. Били сме навсякъде по света без Австралия.

Споменахте, че сте били безработен актьор. Не е лесно с тази професия у нас. Но сте били щатен актьор. Сега не сте. Защо?

Бях актриса в трупата на Благоевградския театър. Страхотни хора са, но ме задушава държавната структура. Щатът е нещо страхотно за млад актьор. Мисля, че дори е задължително за всеки току-що завършил колега да направи всичко възможно да иде в някой театър, по възможност извън София. Именно така учиш занаята. Живееш на ръба на немотията, но е много възпитателно. На мен не ми се случи веднага след като завърших. Година и половина нямах професионални ангажименти. С колежка създадохме независима театрална компания за документален театър. В нея разказваме за сериозното, за някоя човешка трагедия, използвайки средствата на документалния театър. Олекотяваме възприятието на публиката, но не отнемаме от емоцията на историята. А що се отнася до държавния театър, не ми доставяше удоволствие някой да ми казва какво да играя. В момента, в който престанах да намирам сладкото от ролята, на следващия ден си подадох молбата. Беше абсолютно престъпление на 24 години да не се вълнувам от професията си. Затова съм на свободна практика. Това е моят избор и предпочитам да наливам питиета в някой бар, отколкото да излизам със срам на сцената.

В документалния театър животът е най-добрият драматург.

За повечето неща, които разказваме на сцена, човек може да си каже: „Е, това е нереално!“ А то се е случило. Животът е най-добрият учител и е много интересно да представиш истината така, че да не изглежда фалшиво. Има толкова истории, които чакат да бъдат разказани. То е като игра. Хващаш я, доизмисляш я. Много е странно, че трябва да измислиш истинското, за да изглежда органично на сцената.

Завършвате Нов български университет, а не НАТФИЗ.

Прибрах се от Германия. Някой ми спомена Цветана Манева и Снежина Петрова. Просто отидох на изпит. Подготвих си монолог от филм. Не бях ходила на школи. Попаднах си на мястото. Мисля, че съдбата е била благосклонна към мен да съм свободна в избора си. Изпитвам огромно уважение към колегите ми от НАТФИЗ, към самата Академия, към работата им. В Нов български не са ни възпитавали като конкуренция. Просто при мен така се случи. Изобщо не кандидатствах в НАТФИЗ. Срещнах си учителите, които харесвах. Предполагам, че и в НАТФИЗ да бях влязла, щеше да ми хареса.

Преди изкуството е футболът. Вие сте била професионален футболист. Какво ви донесе спортът?

Дисциплина. Отговорност. Аз съм била капитан на отбор. Имах невероятни колеги в Нов български и без да искам се превърнах в капитана им. Аз ги организирах. Всички бяха свободни творчески души, а при мен имаше тази отговорност към футбола и така хубаво се разработихме всички. Много съм отговорна към работата си. Може би и заради спорта, защото се бориш докрай. Там има човек, който очаква от теб победа. Има едни хора, които ти гласуват доверие. И в този смисъл, ако не беше футболът, в сегашно време нямаше да съм този професионалист, който съм. Мисля, че спортът е задължителен за хората. При талантливите хора има един момент, при който някой може да пропадне. В някои от случаите поради това разчитане на таланта и мързела, който съпровожда всеки гений. Пагубно за всеки артист е да допусне отпускане, безотговорност към самия себе си, да спре да бъде взискателен към работата си, да няма очаквания от самия себе си. Не говорим да се гони краен срок или някакъв връх. Става въпрос не за амбиция, а за целенасоченост.

Връщам ви към „Ирина“. Във филма има нещо много женско. Разнищена е темата за майчинството. В момента по света се говори, че липсва равноправие на жените в киното. Как изглежда тази тема в контекста на нашата страна?

В България има много активни жени-режисьори – Надежда Косева, Ралица Петрова, Слава Дойчева, Майа Виткова, Кристина Грозева, Мина Милева, Весела Казакова... Те са страхотни боркини за правата на жените, не само в България. Те пропагандират това равенство, което трябва да го има навсякъде. Те са изключително дейни. Филмите им са свързани с това. Възхищавам се на каузата им. Не съм част от тази гилдия, за да кажа дали има неравенство у нас. Мога да кажа, че при актьорите няма подобно нещо. Има неравенство в заплащането при т.нар. „Мечки“ и онези, които никой не ни знае и няма да дръпне толкова публика. Не мисля, че в България проблемът със заплащането и пропагандирането на филми с жени в главните роли е толкова голям, колкото в Европа и Щатите. У нас жените в индустрията са много еманципирани. Все пак сме огън-жени – балканки и не бихме позволили да има толкова огромно неравенство. Ако говорим за истинско неравенство, то е между връзкарите и творците, които нямат шанса да бъдат забелязани.

Напоследък у нас се появяват все повече филми и като че ли все повече ги делим на фестивални и комерсиални. Нужно ли е такова разделение?

Много е хубаво, че от няколко години има разнообразни български продукции. Почти всеки филм от последните години може да развълнува различен контингент в обществото. Това е страхотно. Виждам огромна светлина, а по природа не съм оптимист. По-скоро съм черногледа. Откривам страхотно поколение, което се надига и търси човешките си права. Намирам млади хора, активисти, будни, осъзнати, непримирими хора. Радвам се, че съм част от тях. Всички тези протести, които се случват напоследък дават малките си резултати, които на голямата картинка са незначителни, но започвайки да се случват все по-често, постепенно ще запълнят фона на тази чернилка, която ни е оставена. Виждам надежда. Много хора, които не вярвах, че ще се приберат от чужбина се прибраха. Аз съм една от тях. И хора, които са казвали, че няма какво да правят тук, се върнаха с желание и цел да създават нещо в България и да са част от това общество, което ще направи промяната. Затова хайде да не сме супер отчаяни. Има защо да сме тук и да останем именно в тази страна.