Пътешествие с Мила върху „Хартиена лодка в открито море“

Истории и идеи от живота си Мила Иванова събира в книгата „Хартиена лодка в открито море“. Всъщност част от историите са вече споделени в блога ѝ „Солунска 16“. За книгата и вдъхновението да разказваш за себе си споделя Мила пред Tialoto.bg

Кои текстове реши да включиш в книгата и защо точно тях?

Много беше интересен процесът на създаване на книгата. Част от текстовете се намират в „Солунска 16“ и смятах, че са готови и завършени, но се оказа, че когато трябва да заживеят в хартиено тяло, изискванията ми към тях са доста по-високи. От 7-8 години не спират да ме питат кога ще има книга и времето ѝ дойде, когато приключих един етап от живота си. Разбира се, това с етапите е плавен процес. Но сега осъзнато го приключвам като човек, който току-що е излязъл от голяма буря и вярва, че с взетите в бурята уроци може да поплава по-мъдро днес. Избирах текстовете интуитивно, по женски. Разбрах какво съм избрала, когато затворих историите в това тяло. Някои текстове от блога паднаха, други промених до неузнаваемост и това бе най-интересната част от работата. Да не говорим, че е странно да я наричам така, защото всъщност не е работа, а животът ми.

Каква е равносметката, като затвори книгата?

Оказа се, че едни текстове, писани много отдавна – преди 10 години, са още валидни, а други, написани преди две-три, ми звучат наивни. Измених текстове, които от погледа на времето осъзнавам, че не са били безкрайно искрени към мен самата. И за да не звуча като шантав писател, веднага ще дам пример: ти си в емоция, в нея човекът до теб е целият ти свят и нищо друго не съществува. Нямаш сетива за недостатъците на връзката ви и очевидните дефицити, сляп си за тях, защото си вътре в огъня и много ти се иска да се получи. Толкова ти се иска да се получи, че виждаш фойерверки, а не огън. Докато не разбереш, че всичко в теб и наоколо е изпепелено... Сега, когато е минало време, виждам какво е било честно да кажа. В онази емоция съм искала неща, които съм премълчавала, защото така е трябвало или защото така се е очаквало от мен. Текстовете, които много хора са чели на „Солунска 16“, в книгата са далеч по-искрени и истински. В нея съм аз без грим, без защита, без страх и без илюзии. В книгата съм отворена като човек на операционната, който не може да скрие нищо от себе си, нито да се преструва, нито да се откаже, но може да се надява, че след болката следва изцеление.

Беше много интересен и процесът на редакция – сякаш редактирах живота си, казвайки неща, които не съм посмявала да изрека. Но най-важното е, че избрах текстове, които не са важни само за мен. Резюмират не само моята душа. Тези текстове събират мислите на толкова много хора, защото темите са за любов, семейство, майчинство, порастване, страх, сила и надежда. Кой не би се открил в тези теми?! Затова казвам, че книгата не е моя, а на всички нас.

Кога падна бариерата да споделяш лични неща с останалите?

Още в 4-и, 5-и клас пишех съчинения, в които споделях как се чувствам. Не го приемам за геройство, защото аз имам нужда да споделям. Нито мисля, че е душевен ексхибиционизъм, защото разголването е в тематика, която вълнува всекиго. Четящият може да отмине, а може и да си „вземе“ нещо от това споделяне. Това за мен е начин на общуване със себе си и със света едновременно. Не е безопасен, защото когато си много разкрит, ти си и много уязвим. Но с годините разбрах, че тази моя слабост е и сила. Затова вече не се страхувам, само внимавам на кого я давам.

В един от текстовете пишеш за самотата, за това какво е мъжът за теб. Дали понякога литературата не ни дава грешни представи за света и доколко тя ти помогна в живота и доколко ти попречи?

Не може да ти попречи литературата. Тя е извор, от който взимаш, когато си жаден. Може да се удавиш в нейните илюзии, но във всичко можеш да се удавиш, дори в любов... или най-често в любов. Колкото до грешните представи, ние сами сме техните създатели, а аз съм един от откривателите им вероятно!
А самотата... да, тя е болезнена тема. Писането е самотно действие, но и стремеж да избегнеш самотата. В писането си откривам и създавам турбини от емпатия. Това, което пиша днес, утре ще са думи, които ще прозвучат в нечия чужда самота може би така: „Не съм сам. И този човек е минал през същото, боляло го е, падал е, ставал. Това е една от ролите на литературата и киното – те носят спокойствието, че не сме сами. Всеки опитва, страхува се, греши. Всеки минава през бури, в които платната му се огъват, а рулят е загубен в мъглата. Хубаво е да знаем, че от единия край на палитрата от житейски бури и емоции до другия същото се случва не само на нас. А аз като носител на доста богата палитра от емоции истински не вирея в самота. Обичам дори, когато заспивам, в стаята да има буден човек. Дори да е пуснал телевизора високо, важно е, че го има. Важно е, че кислородът не е само за мен. Твърде много кислород ме задушава.

Каква е разликата между блог и книга?

Блогът го има отдавна и усещането, че във всеки момент може да „бръкнеш“ в един текст, да го промениш или напълно да го изтриеш, дава голям комфорт. Докато, като видях книгата на рафта в книжарниците, си казах – вече нямам контрол. Не мога да изтрия ред, нито да скрия някоя слабост, някоя непозволена любов. Както казват, книгата заживява свой живот – отплава в открито море. Тя е като истинския живот, а не като дигиталния – грешките и слабостите в реалния живот може да бъдат поправени само с бъдещите ни действия. Няма копче „delete“ на изживяното. Тук някъде изплува и надеждата, че не само си пуснал хубава лодка в морето, а и че ще я срещнат хубави хора.

Когато почна блога, очакваше ли, че толкова хора ще те последват?

Не съм очаквала и това не е кокетство. Учудвам се до ден днешен и от броя читатели, и от хубавите думи за книгата, които пристигат при мен. Преди десетина години аз просто исках да си подредя някъде разхвърляните мисли, а мой приятел, който живее в Германия, все ме караше да му пратя нещо за четене. Така започнах блога – беше чекмедже за мисли, букви, емоции и шепа надежди. Слагах новите текстове в чекмеджето и му казвах: „Ето, чети ги тук!“ Не помня след колко време – година или месец, още нямах Facebook, ме намери по мейла една жена, която ми сподели своя огромна болка: нейният мъж тормозеше нея и децата ѝ. Постъпваше изключително жестоко и тя беше намерила в мои текстове утеха. Няма да забравя как, потръпвайки от нейната история, си казах: „А, това стига и до други хора, не само до мен и приятелите ми.“ До ден днешен гледам статистиките и се изненадвам. А тези статистики са сух сандвич! Голямата торта са хората, които срещнах покрай блога и за които съм благодарна. „Солунска 16“ е като фуния, през която се чуваме и без да се видим. Като канал, през който се откриваме и без да се познаваме. Като дом, в който обитателите се прибират по различни пътища, но винаги под стряхата му откриват утеха и надежда.

А как твоите текстове те промениха?

Много интересен процес. В началото пишех по-емоционално. Бурите в морето ми обаче втвърдиха фразите и почистиха ненужното пърхане. А аз започнах да използвам писането като терапия. Когато синът ми влезе в пубертета, беше шокиращ момент и вик за промяна вътре в мен. Не бях вече майка на малко дете. Не се чувствах толкова необходима и това първоначално беше кошмар, въпреки че съзнавах, че е най-нормалното нещо. Намерих своето решение за излизане от ситуацията чрез писане. Започнах да пиша за тези чувства, за страха, че може да загубя детето си. Текста, който впоследствие нарекох „Завинаги, мама“, писах четири седмици, а настроението му се променяше постоянно. Когато започнах да го пиша, не знаех какъв ще е финалът. Започнах го с объркани чувства, а той завърши с отговори. Отговори, които бяха лек за моята тъга. Реални и терапевтични изводи както за мен, така и за други майки, надявам се. Изливайки разсъжденията си на листа, аз намирах решения. Откривах себе си и се променях. От първия ред на този текст до последния съумях да се променя. Започнах го като един човек, а точката сякаш сложи друг човек – по-осъзнат, по-решителен и по-способен на радост.

Синът ти как приема, че е герой в много от текстовете?

Той едва ли си дава сметка за това. Мъжкарче е. Не обича да говори за себе си, да го обсъждат. На премиерата на книгата доведе своите приятели. В навалицата от хора ме намери и ме прегърна. Това ми каза повече от хиляди думи. Наистина се гордееше и това ми е достатъчно.

Кога разбираш, че едно нещо ще превърнеш в текст?

Опитвам се да не повтарям теми, а всъщност темата е една. Въпреки клишето, всичко е любов. От състоянието на улиците в София днес до изгубената любов. От порастването на децата до промяната в нас и остаряването. Всичко може да завърши в тази отправна точка – любов. Ако може да завърши там, значи е ценно и си струва да бъде превърнато в текст.

В началото на разговора ни каза, че си написала книгата, защото започваш нов етап в живота си. Кой етап свърши и кой се надяваш, че започва?

Свърши етап, в който си мислех, че всичко ми е ясно. Свърши етап, в който промяната винаги ме обнадеждаваше и дори не допусках, че тя може да е заплашителна. Свърши етап, в който не ме беше страх и се хвърлях безразсъдно в неща, които ми носеха много болка. Сега влизам в етап, в който смирено следвам отреденото и усърдно се уча да благодаря за него. Етап, в който дори когато промяната ме ужасява, аз намирам сила да ѝ гласувам доверие. Етап, в който съм по-щадяща към сърцето си и не бих била толкова безразсъдна, дори когато то ме командва. Хвъркатите емоции винаги ще са там, но няма да позволя да лишават от разум действията ми. Ще започна да се опитвам да обичам себе си. Доскоро нямах идея какво влагат хората в това и все още не съм сигурна, че знам. Тренирам тази обич и се надявам, че тя ще ми даде силата да преодолявам вълненията в открито море по-леко. Че ще ме изведе на онова пристанище, което търся от малка. Там кислородът няма да бъде само за мен, а котвата ще държи здраво вярата ми в добротата на Синьото...