За бебето и майчините ласки...

В „развитите" страни е съвсем нормално да си купиш книга за гледане на бебета веднага щом разбереш, че предстои раждане. В един момент може да е на мода да оставиш бебето да плаче, докато сърцето му се съкруши и то се предаде, замлъкне и се превърне в безутешно „добро бебе"; после пък на мода ще дойде майката да го гушка когато й е приятно и е свободна.

Според една от съвременните школи в тази област тя трябва да оставя бебето в пълен емоционален вакуум, без да го докосва изобщо, освен за да задоволи най-неотложните му нужди, при това без да му демонстрира с изражението си удоволствие и възхита и без да му се усмихва – само да го гледа безизразно. Каквото и да пише в книгите, младите майки го четат и се покоряват, без да имат доверие нито на вродените си способности, нито на „мотивите" на бебето, което дава пределно ясни сигнали.

Бебетата са се превърнали едва ли не във враг, който майката трябва да надвие. Плачът на бебето трябва да бъде игнориран, така че то да разбере „кой командва тук". Счита се, че водещият принцип на взаимоотношението между майката и бебето е тя да прави всичко възможно, за да го принуди да се съобразява с нейните желания.

Ето защо тя демонстрира на бебето своето неудоволствие, неодобрение и други признаци на оттегляне на любовта, ако неговото поведение й „създава работа", „губи" й времето или причинява други неудобства. Смята се, че задоволяването на желанията на бебето ще го „разглези", докато неудовлетворяването им ще го цивилизова или социализира. На практика обаче резултатът е напълно противоположен.

По време на периода непосредствено след раждането впечатленията на детето се запечатват най-силно в съзнанието му. Това, което изживее тогава, създава вътрешната му представа за това какъв е живота.

Всяко следващо възприятие може само да допълни това първо впечатление, изпълнило съзнанието му в момент, в който то не е разполагало с никаква предишна информация за външния свят.

Очакванията му са много конкретни и не са ни най-малко гъвкави, за разлика от по-късните етапи на живота. Разликата между уюта на утробата и външния свят е огромна, но, както вече видяхме, то идва подготвено за големия скок от вътрешността на майката към мястото си в нейните ръце.

Бебето не е подготвено за какъвто и да било по-голям скок, особено скок в нищото, в безжизнена околна среда, в кошче с одеалце или в пластмасово столче, което не се движи, не ухае, не звучи и не създава усещане за живот.

Така установената по време на бременността връзка майка-дете рязко бива прекъсната. При това положение нищо чудно, че майката изпада в депресия, а бебето изпитва агонизиращи мъки.

Всяко нервно окончание под кожата на бебето, току-що изложена на външни въздействия, копнее за очакваната прегръдка. Цялото му същество, самата му същност крещи да бъде обгърнато с ръце. В продължение на милиони години новородените бебета са били държани близко до майката от самото си раждане.

Някои бебета от последните няколкостотин поколения може и да са били лишени от това критично важно преживяване. Това обаче не се е отразило ни най-малко на очакването на всяко следващо бебе, че то ще попадне на полагаемото му се място.

Когато предшествениците ни са ходили на четири крака и са имали козина, за която може да се вкопчиш, инициативата за поддържането на връзката с майката е принадлежала на бебетата.

От това е зависило самото им оцеляване. С изчезването на козината, изправянето на четири крака и освобождаването на ръцете на майката отговорността за поддържането на тази връзка се прехвърля на нея. Фактът, че неотдавна в някои части на света майките са решили, че това не е отговорност, а въпрос на избор, не променя ни най-малко крайната необходимост на бебето да бъде в нейните ръце.

По този начин майката също е лишена от едно изключително ценно, очаквано от нея житейско преживяване. То буди в нея радост, и така я насърчава да се държи по начин, който носи най-голямо удовлетворение както за нея, така и за бебето.

Откъс от книгата „В търсене на изгубеното щастие" от Джийн Лидлоф.