Държавата на милионерите

Онзи ден вървя покрай една детска площадка и случайно дочувам разговор на две майки, които обсъждат мизерните пари за майчинство. Факт е – такива са. После дискусията продължава с обсъждане на разходите за едно дете и усилието да свържеш двата края.

Започвам да симпатизирам на дамите и проявявам съчувствие за това, че въпреки трудната финансова ситуация, са решили да отгледат дечица. Замислям се над разни екзистенциални въпроси, докато случайно не виждам как елегантно и двете вадят от бебешките чанти последен модел телефон за повече от 1000 лева. И съм в ступор. Цялата дискусия за скъпите домати и „как ще купувам нови обувки на детето“ някак си губи смисъл.

Надали има статистика по въпроса, но ако имаше, България сигурно щеше да е на челни позиции в притежаването на скъпи телефони на глава от населението. Имаше преди време една история във Facebook за момче, което нямало пари за билет за градския транспорт и в спор с контрольорите те забелязват същия скъп телефон.

България – страната на абсурдите!

Имах един познат, който живееше в панелка в „Дружба“, но си беше купил „Ягуар“, който щяха да изплащат не само децата му, но най-вероятно и внуците. И на почивките в Турция си носеше храна от закуската за плажа – завита в салфетки, да не дава пари за друго.

Има една приказка – разполагай се според чергата си, но явно тя е от добре забравените народни мъдрости.

Правим сватби, които не можем да платим, купуваме си неща, от които нямаме нужда, за да впечатлим хора, които не харесваме. Заблудата, която се опитваме да проектираме в обкръжението си, спрямо финансовия ни статус, толкова ни натоварва, че в един момент затъваме в дългове само и единствено от суета. Лошото е, че тази суета се загнездва в съзнанието ни от най-ранна детска възраст.

Невръстната ми сестра се тръшка денонощно защо нямала онзи телефон, онези маратонки и чантата, с която била снимана еди-коя-си „звезда“. Взимайки я един ден от училище бях свидетел на ужасяваща гледка – 7-8 годишно момче крещеше истерично на майка си как била „беднячка“ и искал тя да умре, защото не му давала достатъчно пари за чипсове и сладоледи в училище. Направо ми се късаше сърцето като гледам жената, натоварена с покупки, как се черви от срам и ужас насред оживената улица. Най-страшното е, че децата се превръщат в проекция на консуматорския свят, в който живеем. Финансовият статус се превръща в култ, а моралните ценности кротко и бездушно отстъпват на заден план.

Смятам, че докато продължаваме самите ние да поддържаме заблудата за нещата, които имаме и нямаме, от страх какво ще кажат хората, децата ще растат в свят, който ще ни е все по-трудно да управляваме. Не е страшно да нямаш последен модел телефон или скъпа кола.

Страшно е да не можеш да си ги позволиш и да подлагаш на лишения себе си и семейството си, с едничката цел да бъдеш част от социалната клика. А тя е като невярна любовница – в момента, в който не можеш да си позволиш почивка в Дубай, те отхвърля безцеремонно и отива на следващия, който е склонен да даде мило и драго, само за да „не кажат хората“...

Ирина Белчева