Терапевт: Всички родители травмират децата си!

Всички хора правим грешки, но по-осъзнатите родители допускат, че могат да сбъркат и съответно се извиняват за това свое действие, опитват се да се поправят. Трудно е да се каже, че има универсална формула за отглеждане и възпитаване на деца, просто защото всички деца са различни, а и родителите също са...

Диана Гинова е психолог и психотерапевт. Тя разбира, че иска да се занимава с психотерапия още когато била на 15-годишна възраст. 

Всеки родител ли уврежда детето си? На този и още въпроси отговаря Диана Гинова.

"Всеки психотерапевт ходи на психотерапия. Аз започнах терапия, когато бях на 18 години. Тогава моят терапевт ме попита каква е целта на нашата психотерапия – казах: „Аз не искам да си тормозя децата". Терапевтът отвърна "Диана, ние всички тормозим децата си. Въпросът е в каква степен ще го правим".

Могат ли комплексите на един родител да се прехвърлят върху детето?

Да, защото детето до голяма степен копира родителя си. Съществува обаче и вероятността детето да залитне в противоположната посока, ако е наранено и е решило, че примерът на родителите не е добър. Например, ако майката е твърде студена като човек, нейното дете може да копира това поведние. От друга страна може да отиде в другата крайност – да бъде много гушливо и да търси контакт с другите. Това е така заради модела на поведение. Ако аз съм виждала вкъщи, че мама и тати, които са семейство, редовно се карат, аз ще възприема това за нормално и когато създам семейство подсъзнателно ще търся начин да се карам с моя мъж. Именно заради това много двойки имат проблеми, защото всеки един от тях дърпа към модела, който е видял, за да го пресъздаде.

А възможно ли е един комплекс за малоценност от един баща например да се прехвърли върху сина му?

Ако бащата, мъжът в семейството, е със смачкано самочувствие или липса на такова, детето без да иска може да копира поведението му. По този начин то ще придобие липсата на самочувствие, която баща му има. Но това не е задължително. Както казах, децата понякога отиват в другата крайност. Тоест в случая бихме имали дете с изразено самочувствие.
Какво представлява проблемът с "Не"-тата, невъзможността да откажем нещо на детето?
Ако аз не мога да казвам "Не" на детето си, да кажа "Стоп!" пред някакво негово искане, това е голям проблем. По този начин децата навлизат в личното ни пространство. Мислейки си, че позволяваме всичко на малките, ние им правим мечешка услуга. Този "Стоп", това "Не" е начинът за отстояване на тази мислена граница между родителя и детето. Както, като казваме - напиши си домашното. Децата трябва да знаят, че не всичко им е позволено, но не трябва и да бъдат брутално ограничавани.

А родителят "диктатор"?

Това е другата крайност. И двете не са полезни, и двете травмират детето. Лошото е, че ние хората винаги сме в едната крайност, въпреки че има златна среда, но много малко са онези родители, които успяват да я намерят. Откриването ѝ става със семейна терапия. На всички родители казвам следното – имайте малко повече доверие в децата си, вместо да си налагате мнението. Оставете природата да си върши работата.

Какво става, когато реалността на родителя и тази на детето се разминават?

Предвид разликите, в които двете поколения израстват, сблъсъкът между тях също е огромен проблем. Поколенията, в които са живели например баба ми и дядо ми и майка ми и баща ми не са така различни, както между моите родители и младото тийнейджърско поколение от настоящето. Просто няма почти никакви допирни точки, няма за какво да се говори, но има за какво да се упрекват по между си.

Как се казва травмата от недаване на любов от страна на родителя към детето?

Няма такъв термин, не се сещам да има. А това е един от най-страшните феномени в семейното огнище. Ето класическия случай – разведени родители, децата отиват при майката, където се появява нов персонаж, нов мъж до майката. Появяват се лагери – единият е майката и новия мъж, другият са децата. Между тях няма адекватна комуникация, с което се появява и сериозен спад на доверие от страна на децата към майката. Тя трябва да вкара чуждия човек вкъщи, тя трябва да покаже на децата, че има различни видове любов и това че има нов мъж до нея не означава, че тя ще ги обича по-малко. Това се възпитава у децата още в ранните им години. Една е любовта между децата и майката, друга между мама и тати, или новия ѝ мъж. В този ред на мисли малките трябва да знаят, че родителите си имат своя стая, а те тяхна. Всички трябва да си имат личното пространство, но това категорично не значи, че майката не обича децата си и това трябва много ясно да се обясни на децата. За да не бъдат травмирани от впечатленията им, че не им се обръща достатъчно внимание. Трябва да се говори, всички страни трябва да вземат участие.

Какво бихте казали за болните амбиции на родителите за децата им?

Много е важно, дебело подчертавам, много е важно да дадете свобода на детето си. Вие не сте фабрика за производство на гении. Знайте, че не можете от детето си да създадете мечтания мъж или мечтаната жена. Вредите, които ще нанесете на детето си с личните си амбиции за него, са големи. Не може да го пращате на частни уроци из целия град без то да има време за спорт и почивка, дори за игра. Детето трябва да опознае света, в който живее, сексуалността си, интимното си. Нещата трябва да са балансирани. Спортът е от изключително значение, защото енергията се трупа вътре в детето и някак трябва да излезе. Децата с хиперактивност са такива, именно защото не се движат активно или достатъчно.

Но има едно нещо, за което не се говори. Това е чувството за вина. Когато един родител бива обвиняван от детето си, че е бил лош в методите си и е нанесал "непоправими" травми в детството, родителят не може да изпита чувство за вина. Не че не може, а не бива, защото със сигурност не го е направил нарочно. Когато казваме: "Как може тя да ме е научила така?" или производните им, не можем да очакваме ответна реакция. Единици са родителите, които с умисъл са правили лошо на децата си. Мнозинството полагат реалния максимум за тях. Никой родител не тръгва нарочно да травмира детето си, затова такива обвинения или самообвинения не бива да се правят. Дали сте най-доброто от себе си, на което сте способни, толкова по въпроса. Няма училище за родители.

Подготви: Александър Градинаров