|
#114
13th May 2008, 22:56
|
||||
|
||||
Отдавна искам да изровя от компютъна 2 стиха, които ми харесаха и сега най-накрая ги открих. Не знам на кого са, но са супер сладки.
 Лъжа Знам, вече всичко е досадно и излишно. И днес, ако след този фарс нелеп все пак ти пиша, знай, че вече пиша на своята любов, а не на теб. На любовта, голямата, онази, която руква като майски дъжд и за която Куприн беше казал: "На сто години идва по веднъж!" Всесилната... Разбира се, със нея днес вече нямаш нищо общо ти, но някога, във свойта фикс идея, аз я обличах с твоите черти. В гърдите си я носих като рана, горях от светлината и огрян, а ти прочела хиляди романи, от нея просто правеше роман. Развличаше се ти. Аз страдах, плаках. За теб бе филм от скука, за мен - вик. А сто години можех да не чакам И всичко можеше да свърши в миг. Без стихове, без сълзи и без болка. Без "ох" и "ах". Без гняв, без страст, без звук. Ключът в ключалката. "Довиждане" и толкоз. Като със всяка друга, с всеки друг... Но ти за мен не беше всяка. Беше единствена жена от небеса. И неспасен от своя грях човешки, аз нещо друго исках да спася. Безсмъртно нещо. Но в света затрупан от женска скука и от мъжки бяс, остана то в романите на Куприн, остана някаде далеч зад нас... Сега сме вече чужди и връждебни. А срещне ли ни пак случайността, се питам как могъл съм и във тебе да видя Куприновата мечта? Живей си ти, виновна и невинна! Бъди за всеки "всяка"! С дух и плът очаквай свойто щастие да мине! Дано се лъже Куприн - в сто години се случва и да мине втори път...  Любов ли беше Понякога по-много се обичахме, понякога по-малко, а понякога, когато ти заплакваше в ръцете ми, живота ми приличаше на щастие. Луната мълчаливо ни преследваше. Рисуваше телата ни по пясъка. Ний правехме какво ли не - понякога наистина приличахме на влюбени. Но пясъка изтече от косите ни и се завърна помежду ни въздуха. Естествено е във такива случаи усмивката ми малко да е стъклена. Естествено е да потърся хората. Да се разтворя в тяхното съчувствие. Да им изплача болката си с някакво забравено и скрито удоволствие... (Аз мога да разплача и дърветата, и птиците и бронзовите бюстове, но докога ще ни сближава болката и много ли е трудно да сме искрени?) И затова ще се усмихна някак си. Усмивката ми ще е малко стъклена. Уплашено ще питам - и безмилостно луната и дърветата, и себе си, наистина ли ние бяхме влюбени? Наистина ли ти си мойто щастие, или в нощта приличаше на щастие? Тогава ще напиша неочаквано най-истинското си стихотворение, най-хубавото... Като тебе хубаво. И толкова далечно - като теб. От личната кореспонденция на една позната... преди години. Не знам дали е много редно да го пусна, но много ми хареса... Не мога да ти дам разрешение на всички житейски проблеми, съмнения или страхове. Но мога да те изслушам и заедно да търсим отговори! Не мога да променя миналото ти с цялата болка съкрушаваща сърцето ти нито бъдещето с все още непреживените саги. Но мога да бъда тук, сега, когато имаш нужда да се погрижа за теб! Не мога да те предпазя от препъване. Мога само да ти подам ръката си, която можеш да сграбчиш, за да не паднеш. Твоите радости, триумфи, успехи и щастие не са мои, но все пак мога да ги споделя в радостта ти! Решенията в живота не мога да направя вместо теб, нито да ги осъдя. Мога само да те подкрепя, укуража и помогна, когато поискаш това! Не мога да те предпазя от това да изоставиш едно приятелство, твои ценности, мен. Мога само да се моля за теб, да говоря с теб и да чакам! Не мога да ти определям граници, но мога да ти осигуря пространство, да се промениш, да растеж, да бъдеш себе си! Не мога да опазя сърцето ти от нараняване и съкрушаване, но мога да плача с теб и да ти помогна да събереш парченцата и да ги поставиш на мястото им! Не мога да ти кажа какво да бъдеш. Мога само да те обичам и да бъда твои приятел. Това е просто от някъде. Любов ли?!... Описание: ... Двулична, престорена нежност, много грим и болни дребнави амбиции... Къса пола, високи токчета и вулгарност вместо самочувствие... Това е светът, в който живеем! (... с поздрави за всички инфантилни и материални курвички!!!)
__________________
The greater danger for most of us lies not in setting our aim too high and falling short; but in setting our aim too low, and achieving our mark. 
|
|
#116
13th May 2008, 23:01
|
||||
|
||||
|
знам че не са мои със сигурност
 Айди още един от мен, мой Понякога съм друга Понякога яхвам метлата и ставам зла и хаплива - и нещо, което ме радва, очарованието му веднага се срива. Понякога съм като снежинка - красива, нежна, ефирна, но допра ли се до сърце обичливо, вледенявам и от студ си умира. Понякога се развихрям като лятна буря. Гърмя, трещя и всичко във е вода от сълзи, но миг по-късно се усмихвам и като слънцето разпръсвам лъчи от усмивки. Понякога съм огън и лед едновременно - усещат как изгарям всичко без време, а доближат ли се до мен да се стоплят, всеки от тях замръзнал ще стене. Понякога просто съм аз - обичаща, мила, усмихната и ми се радват приятели, близки. И им доказвам, че ги обичам!
__________________
Знаеш ли?..........Харесва ми да чувам гласът ти рано сутрин, денят ми после е невероятно хубав...............
|
|
#120
13th May 2008, 23:16
|
||||
|
||||
|
Прости
Откак се помня - окол мен мъртвило; сърце трепти, не трай. - Не, мене днес не ми... не ми е мило за теб, о роден край! Кой в радости тук младини си мина? Кой взел е своя дял? - Прощавай, сбогом, тихичка родина, напущам те без жал! Кирил Христов
__________________
say she wish she could cut my dick off and take it with her
|
 |
«
Предишна тема
|
Следваща тема
»
Линеен изглед
|
|
Вижте още за: Стихове
Всички времена са във формат GMT +2. Часът е 07:29.