[rokoko]

харесах много

[3y3ka]

Ник, Марти, otherdeadangel

От сърце ви се радвам, Рококо...и ти не спирай да пишеш!

[rokoko]

Зузи , нема да спирам
тъкмо музата пак ме почна. Ще взема да се разхождам с лист и химикалка в ръка иначе не върви

[Allure_]

otherdeadangel,прекрасни са!
"Няма нищо в света,което не можеш..." Разтърси ме това последното

[Solver]

Подтикнат от стиховете на rokoko (малката Гери), седнах и аз да напиша нещо, по-скоро хумористично. От сега да кажа, няма нищо общо с мен, просто така го написах да е интересно

Фитнес
О, зала, така желана
Искам аз да идвам още по пижама
Рано сутрин във зори
Да вдигам там големи дъмбели.

Да набивам аз луканка
Преди да стигна заветната лежанка
И тогава трицепсът да се обади – спри!
Стара травма почна да боли..

Имах аз една мечта
Да направя голямата ръка
Помощ, моят вик обади
Инструкторът добавки взе да вади.

Пий това, гълтай тоз сироп
Нищо че убива твоя черен дроб
Ти за него не мисли
Големи мускули прави !

Тук започна моят талант, глейте занапред кво става

[Beautiful_]

много е яко !

[3y3ka]

Иванин Хубаво се посмях!

Какви таланти си имаме!

[Solver]

Хехе. Какво да ти кажа, работа за 50-60 секунди Бях си обещал одеве, че ще измисля нещо такова. Сега чакам rokoko да пусне нещо по нейната тема и после пак ще ги мисля ; )

[3y3ka]

....
.......
Тези думи без име,
които всеки ден се мъча да събудя,
са паметта за един миг,
изгубващ се в мъглата.
Като гадател търся водата,
която да им даде живот,
и намирам само мрак,
вихрушка от гласове,
вълнуващи се в съня
в очакването някой
да им разкрие съдбата.
Чувам стара симфония,
ромон, никнещ от поточе
сред пустинята.
Дъхът на ангелите
рисува следите на устните им
и няколко невъзможни стиха.

Ана Мария Навалес

[Allure_]

Недялко Йорданов


СИНЕ, МАЙКА ТИ

ДНЕС СИ ОТИВА


Ти разбираш ли, а?

Не, не бива.


Не, не бива да знаеш, че вече

тя ще бъде далече, далече


и че никога, никога няма

ти да кажеш на някого „мама”.


Ето, тръгва със куфар в ръката.

Дай ръка да отворим вратата


и да видим как чужда, нетрайна

тя си тръгва към свoята тайна.


Ти не и се сърди.

И аз няма.

Все пак ние мъже сме с теб двама.


Не, ти всъщност си малко юначе,

а пък татко ти нещо май плаче.


Не, не плаче той просто се взира –

това целият свят го разбира.


Ти си вече голям – ти си батко,

няма сам да си ти – имаш татко.


Няма сам да съм аз – имам тебе,

ще живея отново чрез тебе

и все някaк ще бъдем щастливи.

Ето, виж тези лодки красиви

как играят немирно в морето.

Ето Мечо...

Кубчето ето...



И не казвай,не казвай, не бива,

че е лоша, защото отива



толкоз чужда и толкоз нетрайна

към ненужната своя тайна.



Само стискай юмручето здраво.

Усмихни ми се.

Хайде.

Браво!



Все пак ние мъже сме с теб двама.

Ще ти бъда и татко, и мама,



ще ми бъдеш другарче...

И всичко...

Хайде, мое юначе мъничко,



своя татко хвани за ръката

да затворим след нея вратата.



***
На майка ми
Христо Фотев

Мамо.

И аз ще се завърна, както винаги.

И както винаги, най-неочаквано

прозореца ти ще изпълня в тъмното -

не ставай изненадано от стола си.

Не падай във ръцете ми -

погледай ме

и позволи ми да сваля палтото си.

Да насека дърва и във нозете ти

да коленича - да запаля печката.

Над куфара ми се склони усмихнато.

Над дрехите ми, книгите ми, мислите.

И докосни ги, моля те, накарай ме

отново да обикна тежината им.

Не се страхувай - пристъпи в душата ми,

прозорците й избърши, пред някого

гостоприемно разтвори вратите й -

върни на огледалото й блясъка.

И изпълни и счупените съдове

със сребърната влага на очите си,

за да живея - за да нося винаги

във мислите си твоето присъствие.



Мамо,

не остарявай, моля те, и никога

не вярвай през деня на огледалото.

В очите ми се гледай непрекъснато,

Съпротивлявай се срещу тъгата си.

За здравето си се бори отчаяно.

И защищавай, моля те, душата си

от бръчките, от пясъка на времето.

Не казвай, че е суета - понякога

си освежавай със червило устните...

И не умирай - заповядвам ти! -

до края.

До края съществувай във живота ми!

Явявай се в най-страшните ми сънища

със бялата си рокля -

съзерцавай ме

от погледите на жените - тихите...

Да се обърна стреснато след някоя

и да те видя във дъжда -

в прозорците,

в балконите, в дърветата и в себе си.

Мамо. Не ме изоставай,

мамо.


***
МАМА. ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ.

За последен път заплака мама.
Аз мълчах, преглъщайки сълзите й.
Като свършат всички разстояния
приближаването те убива.

Сухи са без нея дъждовете.
Тишина е всяко безразличие.
Любовта не беше за мъжете ми.
Мамо, за последен път обичам.

За последен път държа ръката ти.
За последен път те наранявам.
За последен път съм дъщеря ти.
Първото. Последно преброяване.

Тръгнаха си чуждите роднини.
Гостите. Приятелите. Всички.

Мама е последната стотинка...
Плащам си със нея. За обичането


***
На мама

Опитвам се
да не мисля за теб като за спомен,
затова те сънувам в движение
и все пътуваме за някъде, мамо,
и имаме цялото време за себе си.

Аз не бързам както преди,
днес всички сънища са само за тебе,
ето - влакът спира и слизаме там,
където има поляна с много звезди
и имам ръката ти, а ти си някъде в мене.

Не, не плача, окото ми нещо сълзи,
от прашния път ще да е, този път,
който през сърцето върви
и не бива да спираме в тези следи,
в които болката първа умира.

И имаме време за още усмивки,
преди утрото да те е взело при себе си.