[rade]

--------------------------------------------------------------------------------

Аз съм жена
Наталия Очкур

Аз съм Жена. Това първо значи – Актриса.
Сто лица в мен живеят, роли хиляди имам.
Аз съм жена! Това значи – Неземна Царица.
На всички земни царе - най-скъпа любима.

Аз съм Жена! Това значи също - Робиня.
Познавам соления вкус на обидите зли.
Аз съм жена. Това значи - Сурова Пустиня,
способна в миг кратък да те изпепели.

Аз съм Жена. По неволя съм Силна и Ловка,
защото все водя с живота неравна борба,
но всъщност съм Нежна и Слаба, до болка.
Жена съм. А то значи– Уникална Съдба…

Аз съм Жена. Със Страст и Любов покорявам,
но Труд и Търпение са участта ми нелека.
Аз съм Жена и Голямото щастие ти дарявам,
което ти лесно пилееш по разни пътеки…

А съм Жена! И затова съм Много, много опасна.
Огън и Лед живеят в съдружие винаги в мен.
Аз съм жена. Това значи Красива, Прекрасна
от детството мое до последния ми земен ден.

[MILI]

Като му дотегна да стои в задименото кафене между случайните си другари, надошли в София, като него кандидати за държавен изпит; като му омръзна да слуша отегчителните им разговори, изпълнени със самохвалство, интриги и цинизъм — Самсаров се почувства по-силно то всякога сам и излезе. Той седеше сега на една усамотена пейка в Борисовата градина, която в тоя тъжен есенен ден се простираше пред него цяла потънала в дълбока меланхолия.

Той обичаше есенните пейзажи. Обичаше да наблюдава тая бавна и скрита агония на природата, от която листата на трепетликите пожълтяваха, на дъбовите храсти се зачервяваха, а тънките вейки на тополите, вече отдавна оголели съвсем, трептяха като молещи ръце, протегнати към небето, хладното и безжизнено вече небе, безсилно да стопли болната душа на умиращите дървета… Едни незасегнати от дъха на смъртта оставаха тъмнозелените борове — но и сега замислени и мълчаливи, загърнати и сега в тайна скръб, унесени сякаш в своя вечен блян за хубавата южна палма… Често очите му се спираха на Витоша. Тежки и гъсти мъгли пълзяха по нея, сякаш и на гранитното чело на тоя невъзмутим гигант се чертаеха вече бръчките на грижа и безпокойство пред близкия призрак на есента…

Самсаров стана. Без да изчезне, неговата тъга се смекчи и олекна, разляна в широката скръб на цялата природа. Той вървеше бавно по мократа алея, потръпващ болезнено при шума на стъпките си по падналите листа. При Орловия мост той стоя една минута, неподвижно загледан: той гледаше големите бронзови орли, разперили широки крила, по-мощни и по-смели от живите си братя, но така безсилни и нещастни в напразните си усилия да полетят към небето… „Никога, никога!“ — шепнеше той, отминавайки по-нататък.

Самсаров влезе в града, погълнат от шумен и широк поток от хора. И тия непознати лица, които минаваха край него, без да го погледнат, унесени сякаш в някаква трескава и тежка грижа, усилваха още повече в него болката на самотността и скръбта. Неусетно Самсаров се озова пред същото кафене, което той преди малко беше напуснал. При спомена за преживяната наскоро досада той ядосано се възви назад, без да знае къде да отиде сега. Дойде му на ум да заобиколи министерството. Той погледна часовника си — показваше три. Но днес беше сряда и не приемаха просители. Ала все пак може да се отиде, мислеше си той. Може би ще намери някое ново обявление, което трябваше да се знае. Освен това, така щеше да прекара в нещо времето и да се поскита сам.

Ситен дъжд беше почнал да роси и когато Самсаров отваряше вратата на разкошното здание на министерството, една струя от вятър и влага нахлу заедно с него. Като снемаше яката на палтото си, той почна да се изкачва по стълбите. Веднага един разсилен, сякаш отлепен от стената на коридора, се яви пред него. Лицето му, черно и сипаничаво, с ниско и набръчкано чело, с грамадни челюсти, имаше свирепото и злобно изражение на булдог, готов да ухапе. Едва Самсаров бе преминал няколко стъпала, когато разсилният го хвана грубо за ръката и го спря.

— Не може… Днес не приемат…

— Но аз…

— Не може, разберете. Днес е сряда и началниците не приемат. — И той продължаваше грубо и нахално да дърпа Самсарова.

Самсаров разбираше, че тоя нахален разсилен го спира не толкоз, за да изпълни една наредба, а от една органическа почти нужда да бъде груб и зъл, та поне в това да изрази и той своето значение и превъзходство. Изпитвайки едно самодоволство от положението си, щастливи от ласките, които получаваха от началниците си, привикнали да чакат всичко от тях, разсилните в министерството се отнасяха грубо и предизвикателно особено към ония, външността и изгледът които издаваха в техните очи уволнени учители или кандидати за служба. Като желаеше да избегне по-голяма неприятност, Самсаров се обърна към разсилния кротко и примирително:

— Слушайте… Аз знам, че днес не приемат; при началниците нямам и работа. Но ще се кача горе, за да видя няма ли някое ново обявление. Само това…

— Не знам… Забранено е. Не може… — И разсилният пак го задърпа.

Самсаров кипна. Той не можа повече да се въздържи и, в припадък на силен яд, отблъсна далеч от себе си разсилния и почна ядосано и високо да го ругае. Разсилният, ядосан сам от съпротивлението му, готвеше се да отговори с още по-голяма грубост. Но появяването на ново едно лице го спря. Влезналият беше прилично облечен господин, със златни очила на сухото си лице. Разсилният почтително се поклони и стори път. Явно беше, че това е някакъв висок чиновник в министерството — не обаче от първите, защото инак Самсаров щеше да го познае. Зачул хокането на Самсарова, чиновникът разбра веднага в какво се състои работата. Но той продължи да се изкачва бавно и важно по стълбата, не показвайки намерение да се намеси, сякаш искаше да се почувства, че разправията с такива хора, неизвестни някакви учители, най прилича на разсилния. В това затишие, което явяването му предизвика, той искаше да се почувства и собственото му превъзходство, разликата между него — високия, важния чиновник — и Самсарова, нещастника в негови очи, принуден да проси по коридорите на министерството и да се разправя с грубия разсилен, същия, който с такова страхопочитание отстъпя пред него. И той се качваше бавно по стълбите с една лека презрителна усмивка.

Като стигна на площадката, чиновникът се спря. Полуобърнат към Самсарова, с един надут и надменен тон, предвзето различавайки думите си, той каза:

— Не ви прави чест. Това е недостойно за един учител… — Изразът на лицето му беше такъв, като че той притежаваше неизмерима морална сила; някакво божество пратено да съди другите.

Самсаров, който добре чувстваше всичката мизерия, всичката илюзорна сила и значение, които тоя нещастник си даваше, наново се обиди, по-силно и по-жестоко, отколкото от невежия разсилен дори. Една нетърпима болка свиваше сърцето му, виждайки се незаслужено унизен и обиден. Той търсеше нещо, което да премахне това тежко, болезнено чувство, което да го издигне в собствените му вече очи. Искаше да се нахвърля, да набие и единия, и другия, да ги смаже, да ги разкъса…

Силно нервиран, разтреперан, той пристъпи към чиновника със светнали, искрящи очи.

— Господине — каза той отсечено и твърдо, — вие трябва да знаете, че аз не съм никакъв учител. Аз съм народен представител.

Той беше доближил лицето си до това на чиновника, пронизваше го със своя поглед, пълен с омраза, презрение и заплашване. Чиновникът го гледаше учуден и изненадан. На лицето му не беше изчезнала още надменната, горда усмивка, сякаш той се съмняваше, мислейки, че това е фарс. Но Самсаров беше така естествен, силният му яд беше придал такава сила и непрестореност на постъпката му, че дори сам, учуден от тази внезапна мисъл, беше готов да й повярва. Съмнение на оставаше — уплашеният чиновник гледаше пред себе си действително народен представител. И една бърза и чудна промяна се извърши в него. В един миг всичкият авторитет, власт, знание, което беше си дал, изчезна, отлетя. Той с ужас се виждаше вече уволнен, пропаднал, унищожен. Раменете му се отпуснаха, лицето се сви и пребледня, изображавайки правилната си маска на сервилност и угодничество.

— Но, господине… Извинявайте, за учители не може. Но вие… Какво обичате… На вас, разбира се… Заповядайте… — Чиновникът говореше смутен и объркан.

Самсаров го гледаше, почти спокоен вече. В душата му бликаше сега едно дълбоко, до болезненост, презрение към човека. И виждайки как той се поти, как чезне под тежестта на собствената си подлост и нищожество, той разбра, че няма защо повече да лъже и себе си, и него.

— Не… Аз не съм народен представител… Аз съм учител…

И като издигна яката на палтото си, той заслиза бързо по стълбата, чувствайки болка и срам да гледа повече учудения и поразен отново чиновник. Разсилният, ням свидетел на тая сцена, сега отстъпи настрана, учуден и мълчалив.

Като излезе на улицата, Самсаров въздъхна облекчително. Небето, оловено и тежко, ниско се беше надвесило над града. Дъждът се беше усилил и ръмеше монотонно и тихо, като глух, безутешен плач. Мокрите тротоари блещяха и от големите кестенови дървета падаха едри капки и сухи, мъртви листа. Един от познайниците на Самсаров, с които беше тая сутрин в кафенето, идеше насреща му, прекосявайки улицата и пазейки се да се не окаля.

— Здравей, Алеко. Страшна кал…

— Ах, да, наистина. Страшна, страшна кал! — живо възрази Самсаров, като отмина.

Без да подозира, другарят му попадна случайно на интимната му мисъл. Защото Самсаров именно това си мислеше. Но той мислеше не за тая кал, която като разтопена смола заливаше улицата, а за оная черна и смрадлива кал, която се таи в душата на човека…

Йордан Йовков
Един есенен ден

[Mirami]

Пак Букай и пак не знам заглавието... Много благодаря на приятелката, която ми я подари днес

.....Всъщност смятам, че винаги, когато нямам големи проблеми, започвам да се чудя какво му липсва на едно или друго, за да бъде идеално. Като казвам това, разбирам, че е ужасно, но не мога да го преодолея.
- Обществото, в което живеем, ни дава ясни сигнали, че позицията ти е такава,каквато се очаква да бъде .
- Защо?
- Защото основната идея в постиндустриалното общество е да имаш, а не да бъдеш, както би казал Ерих Фром. И за да ни убедят в това, са ни обвързали с една аксиома, която не можем да избегнем и затова я приемаме за нещо нормално. Това е фраза, която служи едновременно като движеща сила и като клопка.
- Фраза ли?
- Да,тя гласи:
- Колко щастлив ще съм с онова, което нямам!
А онова, което нямам, не е кола, нито къща, нито добра заплата, нито жена. Онова, което нямам, е онова –което - нямам, тоест, нещо невъзможно.
Иначе казано, ако се сдобия с онова-което-нямам, няма да съм щастлив, защото като го получа (кола, къща, приятелка и т.н ), то престава да бъде онова-което-нямам, а според аксиомата, мога да бъда щастлив само ако притежавам онова-което-нямам.
- Но от тази клопка няма спасение!
- Няма, ако не успееш да промениш аксиомата.
- А можеш ли?
- Всички образователни модели и норми могат да бъдат преразгледани, за да се потвърдят или коригират. Цената, която трябва да платим е, че ценностите, свързани с установения ред, ще се разместят. Ще се почувстваме объркани и ще изгубим посоката, докато не открием нов ред, отговарящ на новата ни действителност. Но когато го направим, ще бъдем възнаградени: ще оценим това, което имаме и ще се радваме на това, което сме...

[Mirami]

Из Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет Робърт М. Пърсиг

При мотоциклета рамката липсва. Човек е в пълен допир с всичко. Става част от гледката, вече не я наблюдава, а усещането за присъствие е изумително. Този бетон, дето свисти на пет инча под краката ти, е нещо истинско, същата материя, по която стъпваш, той е тук, така слят, че не можеш да фокусираш погледа си върху него, но можеш да спуснеш крак и да го докоснеш всеки момент, и всичко това, цялото преживяване, никога не изчезва от съзнанието. Крис и аз пътуваме за Монтана с едни приятели, които карат пред нас, а може би ще се отправим и по-далеч. Плановете ни са преднамерено неопределени — по-важно е да пътуваме, отколкото да пристигнем на дадено място. Просто си караме ваканцията. Второстепенните пътища са за предпочитане. Павираните областни пътища са най-добри, след тях идват щатските шосета. Автомагистралите са най-лоши. Искаме да се движим с добра скорост, но за нас сега това значи ударението да се постави по-скоро върху „добра“, отколкото върху „скорост“. Когато човек направи тази смяна на ударенията, всичко се променя. Виещите се по хълмовете шосета са дълги, що се отнася до секундите, но са много по-приятни върху мотоциклета, където човек се накланя на завоите, а не се мята от една страна на друга в някакво затворено пространство. Пътища с малко движение са по-приятни. Пътищата без крайпътни заведения и реклами са по-добри, пътища, край които дъбрави и ливади, овощни градини и поляни почти могат да се пипнат с ръка, където децата ти махат с ръка, когато преминаваш край тях, където хората надзъртат от верандите си, за да видят кой е, където при спиране за напътствия и сведения отговорът проявява склонност да бъде по-дълъг, отколкото е нужно, където хората питат откъде си и от колко време пътуваш…

Преди няколко години жена ми, аз и нашите приятели започнахме да се пристрастяваме към тия пътища. Използувахме ги от време на време за разнообразие или за по-пряко достигане на друга автомагистрала и всеки път гледките биваха великолепни, а ние напускахме пътя, изпълнени с чувството за отмора и наслада. Правехме това много пъти, преди да проумеем онова, което би трябвало да е очевидно: тези шосета са наистина различни от главните. Целият ритъм на живот и хората, които живеят край тях, са различни. Те не са тръгнали за никъде. Не са прекалено заети, за да бъдат внимателни. Прекрасно знаят, че нещата са преходни. Другите, отишлите в градовете преди години, както и загубеното им поколение, са забравили напълно тия неща. Откритието бе истинска находка.

Чудел съм се защо ни бе нужно толкова време да проумеем това. Виждахме го и все пак не го виждахме. Или по-скоро бяхме приучени да не го виждаме. Свикнали може би да мислим, че истинският живот принадлежи на столицата, а всичко това тук е просто отегчителна провинция. Беше объркващо. Истината чука на вратата, а ти й казваш: „върви си, аз търся истината“. И тя си отива. Объркващо. Но веднъж проумели, разбира се, нищо не можеше да ни откъсне от тези пътища през уикенди, вечери, отпуски. Станали сме пристрастени мотолюбители на второстепенните пътища и открихме там неща, на които човек се учи от опит.

[Мария Василева]

Има много интересни нещица тук, стана хубава темичка.

Вчера беше Международния ден за защита на жените от насилие – 25 ноември и у нас група майки и техни близки протестираха срещу грубото отношение към родилките у нас.... Малко повече за това на сайта Кажете НЕ на насилието над родилки в българските болници. Във връзка с това се сетих за едно мнение на Мадлен Алгафари. Предлагам го на вашето внимание:

------------------------------------------- МАРКО ТОТЕВ ЛИ Е БЪЛГАРИНЪТ?


Кой не знае Марко Тотев : неудачник, кутсузлия, оплакващ се тип, на който все са му виновни обстоятелствата или другите, недоверчив, често пасивен, нерешителен, реваншистки настроен, но бездеен, черноглед, враждебен, с ниско самочувствие, страхуващ се от отговорността, депресиран, нещастен човек.
Но нима и другите нации си нямат подобен свой герой? Защо името му е нарицателно и вече почти тъждествено на българин? Нима сме народ от маркототевци? Защо се чувстваме такива и възможно ли е това да бъде променено?
За да отговорим на всички тези въпроси, е нужно да разкажем следната история- историята на т.н. “средностатистическия” българин.
Появява се той на бял свят с плача, с който всяко бебе на тази планета среща земното си битие. Но следва нещо, което което се случва не на всяко бебе на тази планета: вместо този свят да го посрещне с програмираната от природата и необходима, топла, успокояваща майчина прегръдка, то бива отнето от майката и оставено само да плаче поне за около два часа. Още при първата си глътка въздух малкото същество се среща с един враждебен и необичащ свят. Единственият начин, по който то на тази възраст възприема обичта, е физическият контакт (както е при животните).
Следва поредната изненада: не само, че е ограничен този физически контакт на детето с майката, но насилствено са забранени дори свободните му движения-векове наред българските бебета са безпощадно повивани. Тази традиция важи и за други източни народи, откъдето произтичат и някои сходства в националните характери.

Представете си за миг или направо се опитайте да стоите неподвижни, с изправени крака и плътно прилепени към тялото ръце. Не, не, нямате право дори да се почешете! Останете така дори само няколко минути. Сега си представете, че сте на няколко дни или месеца. Не можете и да говорите още, изобщо нищо не можете да правите, освен да плачете разбира се. Това е начинът, по който ви посреща светът. Вие сте бебе и все още нямате съзнание за хода на времето и че това е нещо временно, което един ден ще свърши. Как се чувствате? Има ли смисъл, сега да ви задам въпроса защо не му вярвате на този свят, пък и нямате доверие в себе си? Днес, когато сте зрели индивиди, бихте могли да се противопоставите на подобна ситуация (не случайно използвам условното наклонение “бихте”). Защо обаче Марко Тотев не го прави, ако беше толкова просто? Защото противопоставянето или поемането на отговорност за защита на собствената позиция са модели на поведение, които психологията нарича агресия (тук терминът “агресия” е нещо здраво и няма нищо общо с насилието)- те се усвояват в ранното детство и много по-трудно могат да се наваксат по-късно. Травмите в ранното детство оставят много дълбоки емоционални следи, които в живота ни на зрели индивиди ни карат несъзнателно да избягваме всяка ситуация, напомняща с нещо тази първична травма.
Да продължим с историята на нашето малко българче. То плаче- единственият модел на поведение, който на тази възраст “може да си позволи”, е подчинението, т.е. моли се. Никой обаче не идва. Защото трябвало да си развива дробовете, казват старите баби, пък и щяло да свикне да го носят на ръце. Еврика! Едно от най-невротичните и невежи открития на света! Не може да се глези едно дете на шест месеца, дори и да иска. Причините са чисто физиологични: мозъчната му кора не е развита все още, за да може да предопредели възможността за абстрактно логическо мислене, което от своя страна съдържа умението да виждаме причинно-следствените връзки. Не може това дете да си “помисли”(в този смисъл то още не може да мисли, а живее в измерението “тук и сега”, където възприятията и представите, управляващи живота му, са конкретно-образни) : “Сега ще се разплача, за да накарам по този начин мама да дойде”. Котката също не “мисли”, когато мяука, че така ще ви накара да я нахраните. Тя мяука просто защото е гладна. Детскиат плач е сигнал за някакъв дискомфорт. А единственият начин този дискомфорт да се премахне е да се довери това дете на възрастния. Възрастният обаче не му обръща внимание, защото в неговато мисловна логика детското поведение изглежда глезотия. Да питаме ли отново защо, когато порасне, това дете трудно ще се доверява на другите и на себе си?

Някой сега ще каже: ясно е вече защо няма да се доверява на другите, но защо пък да не се доверява и на себе си? Защото когато е само на няколко дни или месеци, няма съзнание за аз и другите. Аз и Ти са едно цяло. Затова така травматично се изживява отсъствието на Ти и се равнява в детското усещане на страх от смъртта или изоставяне. Но какво да се прави, днешните майки трябва да работят. Някога, когато жените са имали повече време за физическа близост с децата си, неврозите са били много по-рядко срещан проблем (така е и при животните).
Смята се освен това, че колкото по-спокойно и нетревожно е детството на един индивид, с колкото повече топлина е изпълнено, толкова по-интелигентен ще е той. В противен случай се формира несигурен, колеблив, нерешителен човек. А практическият интелект се проявява в гъвкавостта и способността за адаптиране или действие към промяна. Марко Тотев не е нито адаптивен, нито действен, а инертен и хленчещ тип.
Нека да продължим да следим израстването на нашия малък “средностатистически” пример. Той вече има две-три годинки. Прословутата възраст на репликата “Няма пък!”. В психологията се нарича фаза на Аза. Детето вече ходи, може и да говори само. То осъзнава собствената си относителна индивидуалност и иска да опита докъде се простират неговите собствени лимити, т.е. границата на неговата независимост. Не случайно започва да посреща с “Няма пък!” почти всяко изискване на мама и татко. То се учи на агресия. Това е умението ни да бъдем борбени, инициативни, да рискуваме, да вземаме решения, да поемаме отговорност въпреки страха и да носим последиците от това. Ако това дете е имало “шанса” да се роди някъде на Балканския полуостров, където няма да му бъде позволино да усвои това поведение, защото често балканските майки са доста авторитарни в подхода си, то ще започне май да прилича все повече на възрастния Марко Тотев.

Давала съм следния пример многократно, но ще го посоча и тук. Излезте в парка и послушайте разговорите между майките и две-три годишните им деца. Това дори не са разговори, а тиради от заповеди:”Там не пипай!”,”Това не се прави!”,”Така не се говори!”,”Не!Не!Не!”. Нарича се пунитивна стратегия на възпитание, т.е. използваща наказанието и забраната. А къде остана поощрението? Наказва се само лошото, а не се подкрепя доброто. Но детето на тази възраст няма все още изградена ценностна система, за да се ориентира само в това кое е лошо и кое добро. Понякога посланието за него е много противоречиво. Забранява му се например, когато е на 5-6 години точно онова, което за него е невинно удоволствие: да шляпа в локвите, да скача по леглата, да изучава с любопитство гинеталиите си. Излиза, че хубавото не е хубаво, че хубавото се наказва.
Май пак дойде мястото да зададем въпроса: защо Марко Тотев е обезверен, с ниско самочувствие и неспособен да изпитва удоволствие? Така се формира един характер, който се чувства прекрасно под знаменателя “ние” и се страхува да бъде Аз. Т.е. чувството за индивидуалност води началото си още от детството. Но когато няма съзнание за своята индивидуалност този човек не би могъл да носи отговорност. Или ще я носи само ако тя е масова. Той не би могъл и вина да поеме, а ще е склонен да я приписва все другиму: на съдбата, на обстоятелствата, на държавата, докато си повярва че е Марко Тотев. Как да се сети, че нещата могат да зависят от него, след като не е научен на това и дори е бил наказван за желанието си да прояви воля? Когато собствената воля липсва постиженията ни са или плод на случайности, или на нечие благоволение. Това се случва рядко.

Оттук логично следва фаталистичното мислене. Черногледите мисли обаче ни карат да се чувстваме зле, а ние сме програмирани да се стремим към удоволствието. Когато пипнем парещата печка, си дърпаме веднага ръката, когато ни е топло се събличаме, когато ни е студено искаме да се облечем. Същото важи не само за неудоволствията на тялото, но и на душата. Следователно, когато песимистичните мисли пораждат негативни емоции, психиката ни ще мобилизира всичките си сили, за да се бори с тях и да ги отпъжда. Понякога до степен такава, че не ни остава никаква енергия за действие, което да промени ситуацията, пораждаща черни мисли. Така попадаме в един затворен, порочен, дяволски кръг, който народът е обяснил с поговорката “Мисли бяло, за да те стига бяло; мисли черно, за да те стига черно”.
На Марко Тотев обаче не му достигат сили да промени ситуацията, защото изхабява усилията си да се оплаква. Това е единственият начин, по който той може да бъде агресивен. Когато агресията не може да бъде израсходвана по здрав начин под формата действеност и активност, тя се превръща в садизъм-желание да рушиш и раняваш, заядлив език, отложени във времето реакции, които след време изригват като вулкан или в мазохизъм- автоагресия, задържане, подтискане, депресия, съпроводена с много хленчене. Последният модел на поведение има за цел да да вменява чувство за вина (подмолна агресия), да дразни друия до момента, в който той не издържа и избухва. Тогава мазохистичния характер освобождава агресия, но вече под формата на защита, а не на нападение, защото се страхува да поеме отговорността да атакува. Затова Марко Тотев се нуждае от авторитетите, които да му диктуват, защото той сам не може да поеме отговорност да взима решения и които в същото време може да плюе и обвинява.

Понякога си позволява автоирония, на и тя е форма на мазохизъм (агресия към себе си), която само му помага с по-малко трагизъм “да носи кръста си”, но не и да промени нещо (например да го хвърли).
Продължаваме да следим историята на бъдещия Марко Тотев. Той тръгва на училище и попада в система на обучение, която също не толерира особено индивидуалността, собственото мнение (да се върнем няколко десетилетия назад!). “Разкажи урока” беше до скоро единственият начин за оценяване на ученика, а не “разсъждавай върху урока”, “анализирай материала”, “мисли по темата”. Тези, които са над двайсетгодишни, съм сигурна, че ще си спомнят дори реплики от рода на :”Че кой си ти, за да си позволяваш да имаш собствена интерпретация на учебния материал?”. Ето как социалните струткури логично заместват авторитарната майка. Когато Държавата е силна (или Държавата-Партия е силна), на стадото от верноподанници му е добре – хем си има авторитети за хулене(политически вицове), хем някой му спестява отговорността да поема инициативи(“директиви и съображения”). Когато обаче този водач отслабне, нашата собствена необходимост да бъдем “водени” от “авторитарната мама” ни кара да поставим на мястото и нещо или някой (защо не мафията например?), за да можем да си копнеем сладко по независимостта (1 300 години българите си живеят по този начин). Да, но днес се оцелява, само ако успееш с нокти и зъби да защитиш територията или позицията си. Как се прави това, ще запитат много хора, възприемащи се за неудачници? Постига се с вяра (само че за съжаление другото име на Марко Тотев е Тома Неверни, а не Вапцаров). Времето, в което живеем, е такова, че води до увеличаване на броя на маркототевците, но за щастие и на вапцаровците, защото кризисните моменти и стресът винаги водят до такава поляризация : или се мобилизираш и правиш революция (не в света около теб, а в собствения си живот), или рухваш.

Но ако всеки промени себе си, постепенно ще се промени и светът. Къща не се строи откъм покрива. Първо са нужни стени, за да го крепят. А нали всички сме тухли в стената?
Но първо трябва да разрушим стените в душите си. А това не е невъзможно, защото Марко Тотев не се е родил неудачник. Това е етикет, който сам той си е залепил и понякога му е много удобен, спестява му усилия да направи плашещата го промяна.
Ако се мислиш за Марко Тотев, читателю, погледни цената на своя етикет. Това е цената на късмета и успеха ти.(Не забравяй, че Марко Тотев е склонен да се обезценява, да се мисли за нула).
Не е нужно да проследявам живота му в зрялата възраст, защото онова, което ще поникне тогава, е посято още в детството. И ако почвата е пустиня, ясно е, че ще никнат кактуси. Но не в промяната на географските координати е спасението, а в смяната на почвата... Не че в Америка например няма маркототевци, но със сигурност там те са по-малко, защото е прословуто американското възпитание на високо самочувствие, което прови по-успяващ индивида за разлика от неговия български събрат, възприемащ се като “малкия човек”.
Скъпи читателю, ако ти се струва преувеличено написаното, запитай се дали ти си истински борбен, оптимистичен и успяващ човек, или-точно обратното – възприемащ се за Марко Тотев. Защото част от защитното маркототевско мислене е склонността да отречеш онова, което се страхуваш да признаеш (нещо като “Няма такова животно”). Ако ли пък си признаеш, че има поне малка доза истина, от днес ще бъдеш по-малко неудачник.

[Mirami]

Всичко, което прочетох в статията относно развитието на децата, считам за истина. Имам само една "малка" забележка: не разбирам защо се говори за българските деца, този начин на възпитание е валиден за всички "развити" общества. За справка "Душевно здравото общество", както и почти всички други книги на Ерих Фром, който описва ситуацията в САЩ по идентичен начин.
Оттук и една проста истина: да срещнеш един добър родител е почти невъзможно, а комбинация от двама добри родители си е направо щастие. Как може един "болен" човек да възпита здраво дете?
Тъй като ми се струва ненужно да се зараждат спорове в тази тема, ще помоля Мария, ако сметне за необходимо, да отвори нова тема, ако иска да опровергае мнението ми.

[Мария Василева]

Не, въпроса е твърде многостранен, а и аз нямам поглед върху другите народности. Просто се сетих във връзка с вчерашния ден, а вече всеки да си "вземе" това, което му харесва. Не е нужно да е всичко.

п.с. Може би защото други народи нямат обичая да повиват новородените в стегнати пелени. Аз лично почти не съм повивала децата си, съвсем малко първото и леко, не стегнато. Без да съм прочела мнението. С ританки - така е по-свободно детето.
Но в родилния дом не са ми ги давали веднага след раждането, както гледаме по филмите...

[rade]

Насилие над родилки има и продължава да има в България, това е сериозна тема
Мария Василева аз имах щастието да родя третото си дете извън България и беше точно като по филмите, мога много да разказвам как е и на двете места
Пожелавам на всяка една жена да има тази свобода и това отношение което изпитах аз но как да стане...
Сори за спама

[SweetShark]

Ами, не е спам, темата е изключително сериозна. Аз си родих третото в частна болница, и при мен беше като по филмите. Нищо общо...Първия път даже пропуснаха клизмата, какво да коментирам оттук нататък...А че първите два пъти не ми биха антирезус ваксина ( а аз съм 0 Rh-), че ми се и смяха, като си я исках, какво повече да коментирам.

Добре че вече има частни АГ болници...Поне получаваш нещо, след като си плащаш...

[Mirami]

Маркототевщината е присъща за всеки средноинтелигентен човек във всички "развити" общества. Само че там обикновено я наричат депресия, апатия или комплекси. Настъпва в момента, в който осъзнаеш, че светът не е прекрасно място за живеене. Може да настъпи и след дълги години на "активност". Затова и всички доводи към тезата за Маркототевщината, присъща на българите, са изсмукани от пръстите. Говори за пълно непознаване на обществения ред в "западните" общества, към чиито ценности се придържа днес и българинът.
Изобщо идеята, че друг ни е виновен (държавата, родителите, съдбата) е обща идея за всички нещастни хора в момент на криза. Тенденциозна статия, съжалявам, че се налага тук да го кажа. А това, че ти не си повивала децата си, изобщо не означава, че те няма да са Маркототевци.
Учудвам се, че човек, интересуващ се от психология харесва подобни статии, мисля, че проблемите на днешното общество се нуждаят от по-дълбоко обмисляне...
А, забравих... Харесването (и писането) на подобни статии говори точно за Маркототевщина. Не е ли Марко Тотев авторката? Ех, милата, родила се е на Балканите, ама тя не е виновна за това

ПС: Повивали са ме старателно като дете Може и затова да съм тъй "агресивна" И тъй щастлива от тази моя агресия

Насилието над родилките е друга тема. Щастливите възрастни хора също. А Америка, ех тази Америка, явно там всички са щастливи заради памперсите......