След като една приятелка ми разказа как баща ѝ близо 20 години е имал две паралелни връзки на семейни начала, сериозно се замислих за моногамията. И макар да знам, че във време като днешното, тази дума може да звучи архаично и безсмислено, смятам че у нея се крие много повече смисъл от масовото схващане.

Векове наред хората избираме партньор, с когото да споделим живота си – и тук няма да намесвам темата за брака и нуждата от официално регламентиране на отношенията между мъжа и жената (но и това време ще дойде).

Друга ми е мисълта – тези думи „докато смъртта ни раздели“, звучащи така страшно и безпощадно, често поставят началото на много интерпретации на тема „докато смъртта, дългокрака блондинка, богат италианец или непланирано бебе ни разделят“. Чудя се дали някой все още вярва в моногамията – в това, че когато си с един човек, той заслужава твоето внимание и уважение. И задължението да пазиш неговото достойнство.

Днес обаче май не е модерно да си моногамен. Мъжете се надпреварват да коментират „забивки“, а жените изпадат в режим „не съм оттук и съм за малко“. Свидетели сме на свят, в който да имаш морални ценности е не само демоде, но и признак на лош вкус. Свят, в който социалните мрежи силно започват да наподобяват виртуални публични домове, в които всичко е позволено, защото ти „нищо не си направил“ – само си пишеш.

Всичко опира, според мен, до постоянната нужда да доказваш себе си. И ако не съумяваш да го направиш в професионален план или заедно с партньора ти, търсиш други места, често по тъмно, често с изключен телефон (защото ти „падна батерията“).

Моногамията е страшно нещо – означава, че си отдал себе си на един човек и нямаш план Б. Означава, че ако нещо се случи и се разделите, има голяма възможност сърцето ти да бъде разбито, а ти – съкрушен.

Ето този страх сякаш шепне вечер, когато си без половинката, и те кара да пратиш питие на съседната маса с идеята, че „няма кой да разбере“. После изтупваш рамене, пръскаш си парфюм, дъвчеш дъвка и се биеш гордо в гърдите как ти не зависиш от нищо и имаш огромен избор.

Той, изборът, обаче е илюзия. Илюзията, че всеки, който срещнеш, е потенциален партньор, с когото можете да остареете заедно. Но щом се замислиш за изминатия трънлив път на разочарования се сещаш, че Мария не искаше деца, Петър беше женен, Красимира предпочиташе кариерата и почти не се задържаше в България, Милен беше абсолютно неспособен на емоционална близост и така нататък. И в един момент този „огромен“ избор се свежда до един-единствен човек – този, който е до теб.

Затова е нужна моногамията – защото тя държи света в баланс. Баланс между желанието и мисълта. Дали става въпрос за „докато смъртта ни раздели“ или „докато пътищата ни се разделят“, това няма как да знаем. Но можем, във времето в което сме заедно, да дадем на човека до нас честност и уважение. Знаете ли, че полигамията в България (в юридическия смисъл на повече от един брак) е въздигната в престъпление от наказателния кодекс и се наказва с лишаване от свобода до 3 години?

Какъв ли щеше да бъде светът, ако всяка изневяра се наказваше с 3 години затвор? По-лош, сигурна съм. Защото пропуснах да кажа може би най-важното нещо за моногамията – тя идва от сърцето. Защото няма закон, който да те задължи да се влюбиш – има химия, има физика, но не и право. Само правото на свободната воля. Ползвайте го, но мъдро.

Ирина Белчева