Яна Маринова: Улицата ме направи това, което съм!

Две момичета, залутани във всекидневието си, решават да възвърнат младежката си вяра и опитвайки се да не изневерят на себе си, се озовават в сложни ситуации, в които са замесени отвлечен, полиция и свръхамбициозен детектив. Историята ще ни разкажат Яна Маринова, Луиза Григорова-Макариев и Александър Сано във филма „Диви и щастливи“ режисиран от Мартин Макариев.

Споделяте, че сюжетът напомня на „Телма и Луиз“. С какво точно ви впечатли и вдъхнови филмът на Ридли Скот?

Искахме да направим филм за две жени, които да посмеят да променят себе си. Те са забравили какви луди глави са били като най-добри приятелки на 14-15 години, а сега са се подчинили на статуквото. Но за разлика от „Телма и Луиз“, където решението на героините е осъзнато, при нашите едно престъпление от любов ги води по пътя на бегълците. Така те се отправят от София към Варна с отвлечен мъж на задната седалка и цялата полиция по петите им. Луиза даже е с тениска на „Телма и Луиз“. Няколко пъти се закачаме с имената им, но приликата свършва тук. Това е като да чуете хубава песен или филм и да се видите отстрани и да разберете, че нещо ви е дърпало назад и ви е карало да го направите. Ето това беше усещането за „Телма и Луиз“. При нас е направено с намигване. Колко е възможно две жени в България да направят полицията дива и щастлива? Естествено, че е нереално!

Тоест във вашия филм дамите са главните действащи лица и то в момент, в който в Холивуд апелират за повече равенство при разпределянето на ролите между мъже и жени.

По никакъв начин филмът не може да се определи за женски. Имаме и двама главни герои – мъже: Базил Айденбенц, който е оскаров фаворит и Александър Сано, който влиза в образа на педантично ченге. Всъщност филмът ни напомня за онези екшъни, които сме гледали с Мел Гибсън. Има много хумор, дори в преследването.

Как се подготвяхте за ролята?

Гледах стари екшъни. Най-вече заради сцените, където се правят реални каскади. Повечето скачания и падания си ги правим ние. Имам дубльорка само на мотора – Теа Маркова. А веднъж, когато си позволих да повозя Луиза, я пребих. Случи се пред катедралата във Варна. Тръгнах с мотора и усетих, че олекнах. Обърнах се и я видях да лежи на асфалта. После я сварвам в линейката, за да й кажа нещо, а тя ме гледа тъжно с нейните огромни очи на сърна. Как ли не се опитах да я убия, но тя издържа.

Вие имате май повече спортна подготовка от нея?

И Луиза се справи много добре. Разбира се, аз съм с по-добра спортна подготовка, но тя пък е много по-смела. Дори когато усеща, че я е страх, казва че иска да го направи за зрителите.

Има и романтика във филма. С Александър Сано сте отново екранни партньори.

Романтика не знам дали има между нас. Между героинята на Луиза и Базил има със сигурност – отвлеченият със Стокхолмски синдром. Моята героиня Боряна е доста гневна на мъжете. Обаче в същото време е мъжко момиче. Във филма има романтика, вдъхновение – типична екшън комедия. Създаден е да го гледаш и да си кажеш: ще направя готините неща със себе си, а глупостите ще зарежа.

Екшън сцените ли бяха най-сложното във филма?

Определено. Все едно да направиш в България някоя от най-скъпите марки коли. Екшънът струва много скъпо. Ние снимаме за 2 милиона филм, а американците го правят за 20 милиона. Имахме 26 снимачни дни. Направихме невъзможното. Няма дубли!

Разбрахме, че сменяте доста визии във филма. В коя се чувствате най-комфортно?

Сменяме, защото ни преследват. а забавното е, че героините избират ярки костюми и колко ще останат незабележими с тях, е друг въпрос. Може би заради развихреното си въображение все пак успяват да се измъкнат. Все нещо им помага. Трябва да си много добър, за да направиш комерсиално кино, като на шега. Нашият екип е над 100 човека. С керваните и камионите тръгнахме из различните градове. Много ни подкрепиха общините в няколко града – Варна, София, Русе и Велико Търново.

Работите отново с режисьора Мартин Макариев. Доброто приятелство ли е добрата предпоставка за качествено кино?

При нас не стана така. Първо се харесахме като професионалисти и после станахме приятели. Просто работим заедно по 24 часа 7 дни в седмицата. И като не се срещаш с други хора, ставате приятели, за това, че се възхищавате на един и същи вид работа. Има приятелство, но ако то не отговаря на определен професионализъм и другият човек иска да прави по-ниско качество кино, отпада. При нас няма как екипът да е различен. С Александър Сано и Мартин Макариев сме продуценти. Готови сме да извадим всичко от джобовете си – не жалим труд, безсънни нощи, за да се получи най-доброто, на което сме способни. Така бе и с „Привличане“ миналата година, когато разбихме боксофиса. Този успех ни прави приятели. Нашето звено винаги се включва във всичко. Затова и оставаме тримата. Не искаме да си купим яхта. Аз не ходя на море. Във Варна репетирам три месеца и ако мога между репетициите стигам до плажа. Не съм ходила на почивка от 10 години. Не ми пречи, искам да правя филми и да играя в театър. Ще си почивам на оня свят. Разбира се много обичаме планината – да се разхождам, но това удоволствие винаги е свързано с работата.

Какво ви прави дива и щастлива?

Точно това. Приключението. Когато не мога да си го осигуря и е период, в който трябва да научавам, да си напасвам мислите в главата, тогава гледам филми, слушам музика и чета. Не издържам разговор, в който седим и си говорим просто така. Вечерята ми е до 20 минути. Толкоз!

Казвате, че влизате от роля в роля. Кога беше последният момент, в който не правихте нищо?

Преди да започна да се занимавам с тази професия. Бях на 26 години и снимахме със Свежен Младенов сериала „Хотел България“. Тогава разбрах, че най-хубавото нещо на света, когато емоционалният ти и здравословен живот е наред, е да работиш. Преди работих за да изкарвам пари, имах икономическо образование. Имах хобита и осъзнах, че всички те са ми подготовка за тази професия. Сега отново играя със Свежен. Заедно сме в представленията „Изборът на Марта“ и „Любовни писма“. Не искам да играя неща, които някой е играл вече на шекспиров език хиляда пъти по-добре в Англия, например. Искам да участвам в истории, които сега ме вълнуват.

Споделихте, че героините ви в „Диви и щастливи“ са забравили младостта си. А вие какво дете бяхте?

Имах странно детство. Трудно. Много добре се научих да лъжа. Бях станала опасен модел на съвършенство. Толкова бях свикнала да ми се подиграват, да ме сочат с пръст, че трябваше да си измисля нещо, с което да превъзхождам другите и така ги омотавах с истории. Освен това някои от историите ми се случваха наистина, а те не трябва да стават с едно дете. Улицата ме направи това, което съм. Изкуствено не бих подвела детето си в такава спартанска среда, в каквато бях аз, но в моя случай проработи и успях да придобия качествата от хубавата им страна. С ролите имам потребност да казвам истината. Искам да разказвам чрез ролите си това, което Яна е научила: Да не се страхувам, че животът е най-силният противник, който ще ме свали на колене и ще ме удря до момента, в който не се изправя и не понеса болката. Филмите и книгите ме спасиха. Майка ми, извън болестта си, бе учител по литература. Тя ме спираше от училище и ме оставяше с книгите. Това много ми помогна. Стиховете на Ботев, разказите на Йовков, Елин Пелин, приказките на Андерсен, басните на Стоян Михайловски те изграждат и няма как да сгрешиш!

*„Диви и щастливи“ може да гледаме предпремиерно от 22 ноември. Филмът излиза на голям екран от 29 ноември. Екипът тръгва на турне, като ще посети градовете Горна Оряховица, Шумен, Велико Търново, Варна, Бургас, Пловдив, София, Благоевград.
На 30 ноември и 8 декември филмът ще бъде прожектиран в Лондон, а на 1 декември в Глазгоу и Единбург. Филмът тръгва и в кината в Северна Македония от 5-и декември, като се водят преговори и за дистрибуция в Сърбия.