Така и така сме започнали да чепкаме на семейна тема и на различните видове влияния, които родителите оказват върху нас, та се сетихме за детето. Любимото дете.
Това дете, което винаги получава малко повече внимание, става обект и причина за семейните хвалби и гордост и неизбежно заема позицията на „надеждата на семейството.“
По-долните редове този път обаче са както за него, така и за другото дете.
Това, на което му е писано да стои в сянката на своя фаворизиран брат или сестра.
Колкото и да го отричат, много родители имат пристрастия към едното от децата си. И не, то не е любимо, защото „първородните винаги са любимците“ или защото „най-малките са по-глезени и предпочитани.“
Получи ли се така, че едното отроче стане по-предпочитаното, причините за това са абсолютно индивидуални, а причините – неясни дори и за родителите.
Факт е обаче, че фаворизирането на едното дете от майката може да има продължителен ефект не само върху неговия живот, а върху характера и поведението на всички останали братя и сестри.
Оказва се, че по-късно в живота си децата й могат да имат симптоми на депресия.
Американски учени анализирали данни от интервюта с 275 майки на 60-70-годишна възраст, които имат най-малко по две деца. Изследването обхванало също 671 деца на тези майки.
Учените са категорични, че толерирането на едното дете от майката се отразява върху психическото състояние на децата, дори ако те от години живеят извън дома на родителите си и са сформирали свои собствени семейства.
Не е важно дали си любимото дете или не, усещането за нееднакво отношение има вреден ефект върху всички деца, уверяват изследователите..
Поразровихме се още малко и попаднахме на други теории на „любимото дете“, според които различните деца имат различни нужди, които родителите им трябва да посрещнат.
Т.е. едни се нуждаят от повече внимание от други, следователно това, родителите да разпределят своята отдаденост различен начин, изобщо не е лошо нещо.
Лично според мен, истината се крие някъде по средата.
Определено комунистическият строй в семейството, при който всички се третират като равни и еднакви, не е най-адекватното решение, поради простата причина, че всички ние сме индивидуални личности.
От друга страна, нескритите предпочитания и симпатии към едните деца, за сметка на другите, биха довели единствено до развитието до едни нездрави личности, които страдат от хроничен недостиг на внимание: едните, защото никога не са го получавали, а другите, защото са свикнали всичкото да е за тях по презумпция.
Може би най-разумното решение е, като родители, да се научим да третираме децата си по различен начин (в контекста на характера им и според това, от което се нуждаят), но с еднакво количество обич и внимание.
По този начин ще отгледаме личности, които са се развили според собствената си индивидуалност, но никога не са са чувствали пренебрегнати.