Защо ни е трудно да се извиним?

Необходимостта да се извиняваме кара много от нас да се чувстваме неудобно, а на моменти и уязвими. Но в същото време чувстваме облекчение, когато решим да признаем грешките си.

На какво се дължи това противоречие?

Извинението е неприятно. Дори коренът на тази дума загатва, че сме виновни, а трябва да го обявим и публично. Случва се да осъзнаем, че грешим, но нещо все пак ни пречи да го признаем, обяснява психологът Ксения Куколева пред psychologies. Извинението активира вината и срама.

Учените

Учени от университета в Куинсланд, Австралия, провели експеримент. Те помолили участниците да си припомнят случай, когато са разстроили свой познат и да напишат писмо до него. Но преди „виновните“ да започнат да изпълняват задачата, те били разделени на две групи с различни инструкции. Някои трябвало да напишат, че съжаляват за случилото се и да поискат прошка. А други, напротив, обясняват подробно в писмото защо не са готови да се извинят.

Резултатите изненадали учените - след писането на писмата, участниците във втората група се почувствали по-уверени. Смятали се за по-искрени, горди, че отстояват своята гледна точка. Самочувствието им било по-високо от онези, които признали грешката си и се извинили.

Защо тогава често се чувстваме облекчени, когато се извиняваме? И защо е лесно да се извиниш в един случай, а в друг имаш нужда от убеждаване?

Според Карл Роджърс, основателят на клиенториентираната психотерапия, нашата „Аз-концепция“ се формира от представата за себе си - набор от качества и характеристики, които считаме за неразделна част от нас.

Например, ако от детството сме научени да сме учтиви, това е записано в „Аз-концепцията“. Ето защо, когато случайно настъпим случаен минувач е лесно да се извиним. Този акт няма да предизвика вътреличностен конфликт, тъй като е в съответствие с представите ни за нас самите.

Колко лесно е да поискате прошка и колко искрена ще бъде зависи от ценностите, които съдържа "Аз-концепцията".

Но ако извинението принуждава човек да признае, че противоречи на „Аз-концепцията“, думите „Съжалявам, сгреших“ се дават трудно. Например, ако човек е израснал с убеждението, че да се признае за виновен означава слабост, ще му бъде трудно да се извини на подчинен за повишаването на тон. Отношението „проявата на агресия е неприемливо“ ще противоречи на „Ще изгубя доверие, ако призная грешката си“.

Ако извинението заплашва целостта на „аз”-а, психиката понякога преминава към хитрости - омаловажаваме значението на деянието, извиняваме се, че не сме имали друг избор, измисляме други извинения. Прави впечатление, че самият „нарушител“ най-вероятно искрено вярва в собствената си невинност, тъй като защитата на целостта на „Аз“ се случва несъзнателно.

В един случай извинението помага да поддържаме перфектен образ за себе си и тогава чувстваме облекчение. В друг, напротив, това означава признаване, че сме извършили ужасно деяние, което противоречи на представата ни за себе си.

Защо се нуждаем от извинение?

Ако ни е трудно да признаем грешките си и да поискаме прошка, може би трябва да оставим всичко така и да се преструваме, че нищо не се е случило? Извинението е знак, че не сме безразлични към отношенията и че сме готови да направим отстъпки.

При взаимоотношенията винаги има голям риск - разкриваме на другия онази част от себе си, която понякога крием с години от другите. Когато споделим нещо важно, никога не се знае със сигурност каква ще бъде реакцията на събеседника. Но ние сме готови да поемаме рискове, защото възможността да бъдем разбрани и приети си заслужава.

Извиненията също са риск: може би другата страна няма да ги приеме и ще се почувстваме още по-уязвими. Изборът винаги е наш.