Историите, които разказват снимките на Линда Александрийска, са с особена притегателна сила – въздействат с откровеността си, впечатляват с естественост и като че ли са наистина топли. Но така бихме описали и самата Линда – естествена, топла, истинска, откровена, усмихната... и с много любов в себе си. Това е, което наричаме излъчване. Но няма как една толкова смела и различна жена да няма излъчване!

Линда се откроява с усещането за свобода, което носи и което проявява във всеки един момент – в ежедневието си, в работата си, в отношенията си с хората... Това е ценно качество, което е като излъчването – или го имаш, или не. Прочетете какво сподели Линда с нас, а останалото.... са снимките ѝ, които ви очакват в галерията ни.

Още по темата

Как и кога превърна фотографията в своя професия?

Случи се постепенно, преди около осем-девет години пламна искрата, но интересното е, че тогава и през ум не ми минаваше фотографията да се превърне в нещо повече от хоби за мен. После разбира се, започнаха да ми минават такива мисли, но винаги съм била наясно, че трябва да измина доста дълъг път, преди да започна да си вадя хляба с фотография. Така до миналата година, когато реших, че съм готова да се посветя изцяло на любимото занимание.

Има усещане за свобода в снимките, които правиш – това условие ли е за добрите кадри?

Свободата е изкуството да бъдеш себе си. За мен е условие, тъй като в репортажната фотография, на която съм привърженик, автентичността е най-важното условие за добрия кадър. От голямо значение за мен е да предразположа клиентите си да бъдат себе си и така заедно да създадем непринудени, емоционални кадри.

Знам, че си била и част от хората с офис ежедневие и корпоративни обноски – как реши да промениш живота си?

Последвах мечтите си, както е модерно да се казва. Или просто ми омръзна да получавам прилична заплата, а същевременно да не намирам смисъл в работата си. Търсенето на смисъл ме накара да преосмисля дните си и начина си на живот. Всяко едно събитие, което снимам, независимо дали е сватба, рожден ден или друго веселие, ме зарежда по изключителен начин – нещо, което не откривах в дните си на офисен човек.

Кой е любимият ти вид фотография?

Фотографията на хора – независимо дали става дума за репортаж или портрети.

Снимка: Линда Александрийска

А как определяш твоята работа?

Като доста спонтанна, емоционална, динамична. Точно като мен е – подхождаме си.

Сватбените снимки, които си направила са с различен дух и излъчване от много други, които съм виждала. Как ти се получава това?

Предполагам, че се дължи на любопитството ми към хората и света и на това, че умея да виждам любовта навсякъде и във всичко. Обичам да наблюдавам хората и да регистрирам жестове, емоции, детайли... Важно е сватбеният фотограф да е добър наблюдател.

Коя е фотосесията, която мечтаеш да снимаш?

Всяка една фотосесия, която би променила нещо в този свят към по-добро. Дали фотосесията ще промени отношението на един-единствен човек към самия себе си или пък ще донесе някаква промяна в по-глобален мащаб... няма значение, важното е да носи промяна.

С какво в живота си се гордееш най-много?

С умението да бъда себе си и с вярата си, че най-хубавото предстои.

Какво е условието, за да се наречеш добър фотограф?

Няма едно достатъчно условие. За да си добър сватбен или портретен фотограф е необходим набор от качества – трябва да си добър събеседник, да умееш да слушаш и наблюдаваш, да умееш да предразполагаш моделите си, да умееш да влизаш в обувките на другите, да имаш различна гледна точка, да търсиш у всеки уникалното, неповторимото и да си достатъчно бърз да го уловиш и запечаташ с твоя собствен почерк.

Кой български фотограф е твоят пример в професията?

Моят дядо – Стойко Кожухаров, от него явно съм наследила любовта към фотографията, макар да разбрах това едва след като той почина. Моят дядо беше фотожурналист и редактор в София Прес, пазя албумите и изданията му и до ден-днешен ги прелиствам с огромен интерес. Беше принципен, изключително точен и взискателен и вършеше работата си с огромна любов.

Какви са плановете ти за близкото бъдеще?

Думите „планове“ и „бъдеще“ в едно изречение винаги са ме карали да придобия едно характерно леко въпросително изражение, но все пак – ще продължавам да снимам, да работя по някои лични проекти и да благодаря всеки ден.

Кой от проектите ти е най-ценен?

Един недовършен проект, който отлежава някъде на рафта вече поне пет години. Става дума за албум със снимки на моя дядо от София през 60-те години, снимки, които искам да снимам отново днес от същата или подобна гледна точка.

Какви са предизвикателствата пред теб в професионален план?

Да не си доскучая сама на себе си. Да съм успешна в това толкова фотографско време, когато всеки с голям и черен фотоапарат е фотограф. Да не спирам да търся различната гледна точка, да запазя любопитството си за света.