IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Snimka Posoka Boec

Защо често сме сами в своето нещастие?

16 февруари 2020 21 00

Никой няма да ни се притече на помощ, ако ние не се обичаме

Снимка: Istock

В трудни моменти често към нас никой не протяга ръка и живеем в чувство на дълбока самота. Това може да продължи с години. Защо хората се отвръщат от нас? Защото никой няма да се притече на помощ, докато ние самите не започнем да се обичаме и защитаваме, твърди психотерапевтът Тина Гилбърстън.

Веднъж във влак станах неволен слушател на историята на друг пътник. Това е тъжна, сърцераздирателна история на жена на средна възраст, която през целия си живот се чувстваше предадена и самотна. Да, тя имаше причина за това.

Баща ѝ умира, когато е била дете. Майка ѝ се омъжва повторно, пастрокът ѝ имал две дъщери и се отнасял с безразличие към нея. Тя така и не установила някакви отношения с децата на втория си баща, била обиждана в училище, но не казвала на никого за това. Разбрах, че никой, включително майка ѝ, не се интересувала от проблемите в нейното детство. И сега, като зряла жена, тя продължава да живее в кулата на самотата.

Приятелките и мъжете я напускат. Всичко от шефа на работа до наемодателя на апартамента, който тя наема, не държи на думата си. През всичките тези години една жена, според нея, продължава да живее като дете без никаква подкрепа. Разбира се, първият естествен импулс е съчувствието. В нейната история можете да видите онези, които и я предадоха. И само един, най-важният човек остава невидим в тази серия. Самата тя.

Уви, хората, които са дълбоко разочаровани от всичко и всички, рядко предизвикват съчувствие, твърди Гилбърстън пред psychologies.

Каква е причината за тази самота? Фактът, че сами се предаваме. Понякога е трудно да уловим момента, когато самите ние сме оставени на милостта на съдбата.

Често това се случва в такива случаи:

– Прекалено сме критични към себе си
– Преставаме да отделяме време за своето физическо и психическо благополучие
– Позволяваме на хората да нарушават личните ни граници
– Страхуваме се да защитим нашата гледна точка

И това е само част от примерите.

КАКВО ДА НАПРАВИМ?

Стани приятел на себе си

Искрено исках да прегърна тази жена и да ѝ кажа, че, уви, хората, дълбоко разочаровани от всичко и въобще, рядко предизвикват съчувствие.

Преди някой да иска да ни помогне, важно е да създадем връзка, в която да се проявяваме като човек, който може да се грижи както за себе си, така и за ближния си. В крайна сметка онези, които се оплакват от неразбиране, сами по себе си далеч невинаги са готови да обърнат вниманието си към друг.

Други инстинктивно усещат – да станеш приятел е огромна отговорност с риск да станеш постоянен емоционален донор. Да, особено трудно е за хората, които не са заобиколени от любов и внимание в детството.

Не можем да върнем часовника, но е в нашите сили да изработим и освободим (самостоятелно или с професионална помощ) нерешени конфликти от детството. Никой няма да ни научи да се доверяваме на хората за една нощ, да станем уверени и щастливи. Можем да стигнем до това само сами.

Станете независим

Друга причина, поради която можем вътрешно да се противопоставим на ролята на човек, разчитащ само на себе си, е чувството, което символично признаваме – близки и надеждни приятели никога няма да се появят около нас. И това те кара да се чувстваш още по-самотен.

Но в живота, колкото по-силни и по-уверени сме, толкова ставаме по-интересни за другите. Те виждат в нас човек, на когото от своя страна може да се разчита. И точно на такъв човек в трудни моменти той ще дойде на помощ.

ИСКАМЕ ЛИ ПОМОЩ?

От една страна, липсата на внимание е това, за което толкова се притесни жената от влака. От друга, тя беше свикнала с ролята на жертвата. И въпреки че тази роля очевидно ѝ носи нещастие, тя я познава добре.

Понякога, без дори да осъзнаваме, ние самите не позволяваме на другите да станат по-отворени с нас. В сърцето си вярваме, че никой друг няма да ни нарани, ако не се приближи твърде много.

Автор на статията:
Галина Чолакова

КоментариКоментари