IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Snimka Posoka Boec

Артемизия Джентилески – жената, която превърна изнасилването си в изкуство

29 юли 2020 18 00

Картините ѝ са смели, жизнени и понякога агресивни

Снимка: Getty

Артемизия Джентилески е била художничка, която напълно е разбила трудностите на това да бъде жена през 17 век. „Страхувам се, че преди да видите картината, сигурно сте ме смятали за арогантна и самонадеяна... Смятате ме за жалка, защото женското име предизвиква съмнения докато не видите работата ми“, пише тя до покровителя си Антонио Руфо през 1649 година.

На 56-годишна възраст Джентилески успява да постигне нещо невъзможно за жена в Италия през онова време. Тя се превръща в завършен и успешен художник. И все пак, колкото и процъфтяваща да е била кариерата ѝ, артистката е била дълбоко ранена от предразсъдъците, следващи нейния пол. Освен това, неприятностите от миналото я преследват цял живот и тя се опитва да намери утеха в изкуството. 

Коя е Артемизия Джентилески?

Артемизия Джентилески се ражда в Рим през 1593 година. Баща ѝ, Орацио, е бил уважаван художник, а майка й умира още през 1605-а. Оттогава младата художничка е оставена на грижите на татко си, който никога повече не се жени. Едва на 12 години Артемизия се превръща в матриарха на семейството. 

Подобно на много млади момичета от нейното време, тя е водила порядъчен живот и рядко е излизала навън. Най-честата причина за напускане на къщата е било ходенето на църква. Успява да се предпази от изпращането в метох и вместо това прекарва дълги часове в домашното ателие на баща си. 

По онова време е била обичайна практика жените да стават чираци на известни художници. Джентилески показва завиден талант в изкуството още в ранна възраст и постепенно надгражда способностите си, учейки се от баща си. 

Италианското изкуство от детството на Джентилески е било разтърсено от динамиката и театралността на бароковия художник Микеланджело Мериси, по-известен като Караваджо. Орацио е бил пламенен почитател на този драматичен артист и това се вижда както в собствената му работа, така и в тази на дъщеря му.

Ранните картини на Джентилески като „Сузана и старейшините“, направена през 1610 година, са произведения с невероятен блясък и показват отличителния стил на Караваджо. 

Насилие и отмъщение

Около 1612 година Джентилески започва да рисува по популярна за времето си тема – библейската история за обезглавяването на Олоферн от Юдит. В историята асирийският военачалник Олоферн желае вдовицата Юдит и я кани в палатката си. В последствие, той припада от алкохол, а тя решава да го обезглави, за да защити народа си. 

Темата е изключително популярна сред художниците от Ренесанса, включително и Караваджо. Повечето историци на изкуството смятат, че Артемизия е имала лични причини да рисува подобни картини. 

Юдит БГНЕС

Юдит обезглавява Олоферн. Снимка: БГНЕС

През 1611 година Орацио заявява, че дъщеря му е изключително талантлива и няма равна сред връстниците си. Тогава той наема известния художник Агостино Таси, с когото работят по стенопис в двореца на кардинал Сципион Боргезе. Молбата на Орацио е Таси да подобри техниката и перспективата на Артемизия.

Докато баща ѝ е извън града по работа, Агостино убеждава настойника на Артемизия да напусне къщата, за да може той да остане насаме с нея по време на урока им. След като домът е празен, Таси изнасилва младата художничка. Когато се прибира у дома и научава за случая, Орацио веднага предава бившия си приятел на властите. 

Таси е изправен пред съда през 1612 година. Всички записки по процеса успяват да оцелеят във времето и да станат достояние на историците. „Той ме бутна към ръба на леглото и сложи коляно между бедрата ми, за да не мога да ги свия“, казва Артемизия пред съда. 

След нападението Таси обещава, че ще се ожени за Артемизия. Той обаче не спазва обещанието си и именно това се превръща в централна тема на делото, а не жестокото посегателство. 

Целият процес е бил изключително неприятен за жертвата. Тя е трябвало да преживее всичко отначало, разказвайки за случая в най-малки подробности. В един момент дори е била измъчвана, за да могат съдиите да се уверят, че казва истината. Пръстите на Артемизия са били завързвани с въжета и са били дърпани силно. 

Докато всичко това се случва, Таси гледа, а Джентилески крещи „Истина е, вярно е, вярно е, истина е“. Същите мъчения са били приложени и върху нападателя. Докато поставят уреда за мъчение върху ръцете ѝ, които са ѝ нужни за рисуване, Артемизия се обръща към Таси и му казва, че това е неговият годежен пръстен за нея.

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

A post shared by Szépművészeti Múzeum (@szepmuveszeti) on

Първоначално Таси е осъден на изгнание, но използва близката си връзка с папа Инокентий X, за да се измъкне от затвора. „Таси е един от художниците, които никога не са ме разочаровали“, казва папата. Насилникът е освободен и се завръща в Рим. 

Когато Артемизия вижда Таси на свобода, тя решава да посвети останалата част от кариерата си на рисуването на жени, които се борят срещу неправдата и насилието. Скоро след процеса тя се омъжва за Пиер-Антонио Стиатеси – художник от Флоренция, чийто талант е далеч по-нисък от този на съпругата му.

Степента на привързаност на Джентилески към него е неясна и мнозина смятат, че техният съюз е уреден, за да се отвлече вниманието от процеса. Все пак двойката се мести във Флоренция и оставя зад гърба си Рим и насилствените спомени.

Известността във Флоренция

След като се установява във Флоренция със съпруга си, Джентилески ражда две дъщери, които също ще станат художнички, и възобновява кариерата си. Въпреки колосалния ѝ талант, тя е трябвало да разчита на мъжките си роднини, за да успее в развитието си. 

Баща ѝ пише специално писмо до Кристин от Лотарингия, майка на херцога на Тоскана Козимо II д'Медичи. Орацио се опитва да проправи път на дъщеря си, описвайки таланта ѝ като несравним, а произведенията ѝ са „професионализъм, който дори и известните художници не са постигнали“. 

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

A post shared by La menina perdida ??‍♀️ (@lameninaperdida) on

По същото време Джентилески започва да се свързва с някои от великите флорентинци от тази епоха. Сред тях са й Галилео Галилей и Микеланджело Младши. Последният ѝ възлага задачата да нарисува „Алегория на живописта“ за музея Каза Буонароти. Артемизия рисува женската голота толкова реалистично, че се налага по-късно да се дорисуват дрехи върху някои части от тялото. Според историците, художничката е използвала собственото си тяло като вдъхновение. Влиза във Флорентинската художествена академия през 1616 година и се превръща в първата жена, която успява да прекрачи прага ѝ.

Две важни характеристики от работата на Джентилески са били вдъхновени от Караваджо. Това са тенебризмът – използването на контрасти на светлината и дълбоката сянка за създаване на ефект на засилена емоция, и натуралистичното изобразяване на човешки фигури. Въпреки че Караваджо се сдобива с много имитатори, Джентилески успява да усвои стилистичните му постижения и в същото време да развие собствен метод.

Способността ѝ да изразява остро психологическо прозрение се демонстрира в две творби, нарисувани през 1620 година. Една от тях е „Jael and Sisera“, която е базирана на история от „Книгата на съдиите“, в която израилтянката Юдит убива вражески генерал.

Джентилески също така прави нова версия на картината си „Юдит обезглавява Олоферн“, която първоначално рисува през 1612-13 година. Това произведение съвпада със завръщането ѝ в Рим през 1620-а. По-късната версия показва развитието ѝ като художник. Може би най-отличителната ѝ черта е изобразяването на кръвта. 

Самостоятелен живот

Джентилески и съпругът ѝ се разделят и това ѝ дава възможност да получи уникална за времето си независимост. Тя започва да пътува с дъщерите си, прекарвайки време в Неапол и Венеция. През 1638 година, по покана на английския крал Чарлз I, тя се присъединява към баща си Орацио в Лондон, където двамата си сътрудничат за направата на картини върху тавана в Голямата зала в кралската къща в Гринуич.

След като баща й умира през 1639-а, Артемизия решава да остане в Англия и започва да рисува портрети с такова умение и блясък, че според съвременните биографи тя надминава славата на Орацио. Джентилески се завръща в Италия през 1640-41 и пребивава в Неапол до смъртта си през 1653 година.

Дълги години след кончината ѝ, работата ѝ е била забравена и неправилно разбрана. Първата ѝ версия на картината „Юдит и Олоферн“ от 1612-а често е била определяна като дело на Караваджо, а „Сузана и старейшините“ е била приписвана на баща ѝ. 

Сузана и

Сузана и старейшините. Снимка: БГНЕС

В началото на 20 век обаче тази забележителна и блестяща барокова художничка започва да се радва на заслужено уважение и възхищение. 

Автор - снимка
Автор на статията:
Дарена Найденова

КоментариКоментари