Мадам Сун – от Китай до забранената любов с един български „оряховски принц“

Тази история е изстрадана, романтична и сякаш взета от сценария за някой филм. В нея се разказва за една истинска любов – между китайка и българин, която не признава ограничения. Тяхната най-голяма страст – изкуството, ги свързва за цял живот. Въпреки културните различия и тези в произхода им, двамата се срещат тайно и правят всичко възможно, за да създадат семейство. Така идват в България, в която да творят и живеят спокойно. Това е историята на мадам Сун, която се омъжва за един „оряховски принц“.

Коя е мадам Сун? 

Истинското й име е Сун Хуай Куей. То идва от хилядолетна китайска династия, в превод на български означава „уханно цвете“. Родена е през 1937 г. в Китай, в семейство, произхождащо от стар аристократичен род. Баща ѝ е филолог, уважаван писател и главен редактор на литературно издание. Той дава уроци по старокитайски в Пекинския университет. Майка ѝ също е преподавател – по английски език и химия. 

Заради своите заложби, Сун тръгва на училище още на 5-годишна възраст и още тогава проявява интерес към изобразителното изкуство. Ето защо родителите ѝ я насърчават да рисува. Така тя започва да учи в Националната художествена академия в Пекин. Именно там среща своя любим – Марин Върбанов. 

Кой е Марин Върбанов? 

Той се ражда на 20 септември 1932 г. в Оряхово. Неговите родители – Пеко и Петкана Ганекови, са преселници от Врабево, които не разполагат с големи възможности. След като майка му умира твърде рано, той остава сираче (има още трима братя и сестри). Като най-малък, той бива осиновен от ковача Иван Върбанов, който му дава фамилията си. Но вместо да му помага в работилницата, момчето тръгва по друг път. Завършва гимназията в града, която по-късно бива кръстена на него. 

В началото на 50-те години Марин заминава за София, за да учи скулптура в Художествената академия. Когато осиновителката му научава за разменните начала за студенти между България и Китай, го кара да кандидатства и той скоро започва да следва в Пекинската художествена академия. 

Една забранена любов 

Когато Марин бил малък, децата в квартала му казвали китайчето. Той дори и не предполагал, че след години ще замине за Китай. Отивайки там, той има възможност да пренесе своето уникално тъкано изкуство и да се развива като артист, но има проблем – не знае езика, което е основна пречка за неговото обучение. Видели че има талант, преподавателите му карат студентката по живопис Сун Куей да го приобщи към общността в университета и да му помогне да научи по-бързо китайската писменост. 

Марин се справя отлично с живописта, обработката на текстил и история на изкуството благодарение на съветите на Сун, която му прилича на изящна порцеланова кукла. Неговите учители му дават прякора Ман Ван - “Десет хиляди години спокойствие“. Двамата бързо се сближават и започват да се срещат тайно, но любовта им е невъзможна – тя е от аристократичен род, а той е едно бедно момче от България. По онова време на подобни връзки не се гледа с добро око (годината е 1956-а), да не говорим за брак между китайка и чужденец, което се смятало за изменничество към родината. 

Лъжата за „оряховския принц“ и разрешение за брак

Сун решава да помоли родителите си да се омъжи за Марин Върбанов. Тя ги запознава с него, като изтъква колко много качества има, но те са категорични – тя не може да бъде с него. Когато за последно художничката говори с баща си, той ѝ казва, че е чел „Под игото“ на Иван Вазов и знае какво биха направили с нея, ако отиде в далечна страна като България. Тогава тя му отговаря, че той не е варварин, а „оряховски принц“, но и това не го трогва. 

Въпреки забраните, китайката и българинът се срещат извън града или в университета, като си измислят таен език, на който да общуват. Ако Сун е с вързана коса на опашка, то това е знак за Марин, че могат да се видят. 

Отчаяни, двамата влюбени пишат писмо до Чжоу Енлай, председател на Държавния съвет на Китай. С него те молят да разреши да създадат семейство. Именно той е човекът, благодарение на когото те сключват брак през 1956 г. – първият подобен смесен брак в историята на Китай. 

Нов живот в България 

Сун и Марин се венчаят в Пекин през 1956-а, където след една година се ражда тяхното първо дете – Боряна. Момичето има и китайско име – Цяо Хун, което означава „малка дъга“. В края на 1958 г. българинът се завръща в родината, като води със себе си своята съпруга и дъщеричката им. Дават им една малка стаичка в Художествената академия, в която да живеят, докато започнат да печелят повече доходи. След това се ражда и синът им Феникс. Предстоят бедни години, но изпълнени с много любов. 

Марин Върбанов става професор в академията и през 1959 г. основава Катедрата по текстил и мода (1959). Твори предимно в областта на стенния килим и започва да налага по-модерен прочит на гоблена. Получава национална награда за изкуство цели три пъти. Има и орден „Кирил и Методий“ II степен.

Домът на семейството на улица „Оборище“ става средище на изкуството. А заради кулинарните умения на мадам Сун, както вече я наричат в гилдията, се превръща и в импровизиран китайски ресторант. Тогава тя е първата китайка, дошла в столицата и донесла пилето в сладко-кисел сос, както и други традиционни китайски ястия, непознати за много от българите по онова време. 

Освен че практикува иглотерапия, съпругата на Върбанов се интересува от дрехи и става дизайнер в Центъра за нови стоки и мода. Тя облича много заможни хора със своите тоалети от коприна в етно стил. 

Мадам Сун заменя китайските униформи с дрехите на Пиер Карден 

През 1974 г. Марин Върбанов и Сун Куей заминават да промотират изкуството си във Франция. Там дизайнерът Пиер Карден вижда картини на българина и се запознава с него и съпругата му. Така започва съвместната им работа. Нашенецът първо прави изложба в Ню Йорк, а после жена му помага на талантливия им приятел да пробие на китайския пазар, осъществявайки своеобразен мост между Изтока и Запада. Тя става негов основен представител за страната. Дори му съдейства за отварянето на ресторант в Пекин, който се превръща в културно средище благодарение на нея. 

Децата им тръгват по техните стъпки 

Милен Върбанов умира на 22 юли 1989 г. заради рак на белите дробове. Неговите деца разпръсват прахта му в София, Париж и Пекин. Съпругата му продължава неговото дело, но през 2006 г. си отива от този свят заради същата диагноза. 

След смъртта на художниците, техните деца продължават по стъпките им, като творят в различни направления. Боряна Върбанова завършва живопис и е консултант по различни проекти. Брат ѝ – Феникс, който живее във Франция, е възпитаник на Парижката академия по приложни изкуства и прави абстрактни релефи, които представя в цял свят. Често се отбива и за изложби в София. 

Любовната история на Сун и Марин трогва до такава степен китайците, че те построяват музей в тяхна памет. Там са съхранени техни творби и предмети от живота им в Пекин. И до днес, когато китайка и българин се женят, им разказват премеждията на двамата артисти.